"Бакалницата "Небе и земя", Джеймс Макбрайд
превод Гриша Атанасов, издателство "Ozone books"
Том солиден и красив, с обложка, твърди корици и цветни порезки. По-точно – черно-бели; на черен фон – петолиние в бяло, а по него ноти, музикални инструменти, театрални маски, менора и един буркан със стъклени топчета, който в света на този роман е символ на добротата и щедростта. Още преди да встъпим в книгата, изображенията върху порезките ни казват най-важното: животът е тежък, а светът – жесток, но ние можем да го облагородим и очовечим, като обработваме градините на своите сърца.
Романът "Бакалницата "Небе и земя" ни въвлича в живота на един малък американски град и на общностите в него. От множеството към нас пристъпват ярки личности със своя история и съдба, с характери и битки за водене. На хълма край града, където се е оформило гето от бежанци, постепенно се сплотяват бедните и отхвърлените. Евреите, прогонени от своите стари родини – германци, поляци, литовци, румънци. Негрите, дошли от Юга в търсене на човешки права. Общност на разочарованите и наказаните без вина, на съдените по различни закони и мерени с различни теглилки, което е срам в очите на всяко справедливо божество.
В началото, докато се ориентираме къде сме и сред какви хора сме попаднали, атмосферата е безгрижна и лека. Донякъде напомня за Мак и момчетата, за "Тортила Флет" и "Благодатния четвъртък" на Стайнбек. Още повече, че Моше, един от най-ярките герои, е собственик на цели два театъра, където гастролират най-великите джазмени с оркестрите си. Той е истински визионер, първият, който допуска в театъра си и цветнокожи и създава пространство на щастие и лекота. "Забавляваха се и се смееха, танцуваха така, сякаш бяха птици, които за първи път се наслаждават на полета." Моше е "истински евреин, човек с идеи и остроумие, който разбираше значението на празника и музиката и че съчетанието на тези две неща означава самия живот".
Самата доброта и човечност са въплътени в съпругата му Шона, която впрочем е българска еврейка, а за такива като нея се знае: "Щом им се прииска да работят, сядат и чакат да им мине. Не могат да си налеят чаша вода, без да го превърнат във веселба."
Но американската мечта, за която всички са чували и чели, се оказва поредната измама, рекламен трик, пиянско бълнуване в устата на нехуманен лекар. Обитателите на гетото не могат да очакват нищо добро от държавата и от щата. Единственото, което имат, са призраци и духове, които ги съпровождат от предишния им живот; и силата и доблестта си.
Заради големия обем и множеството герои – поне двайсетима, които без затруднение можем да изброим по име, семейство, професия и мъка, с която се борят, на места книгата звучи малко ръбато, с пукнатини, които читателят трябва да запълни. Историята не е толкова сладкодумна, колкото предизвикателна за ума; емпатията ни към героите е използвана като средство да възприемем идеята. "Просветлението е възможно чрез диалог между културите, а не чрез отхвърлянето им." "…чу пак сладкия тромпет, прекрасния корнет, този красив копнеж, (и разбра) посланието, че вечната любов, завинаги запечатана, завинаги отбелязана, единствената голяма частица чувствителност, вградена в живота на онези, които имат късмета да я получат, си остава."
Цялото това епично платно е изтъкано от добри и лоши решения, жестокост и доброта, музика и жажда. Усилията на всички герои се обединяват в една цел – да спасят едно невинно момче от ръцете на Сина човешки, от репресията на щата, от предразсъдъците, разделението и безразличието на административната машина. Какъвто и живот да ни се е паднал, трябва да го изживеем, и ако можем – да го изтанцуваме заедно с другите около нас. Едно от прозренията на Шона в предсмъртните й мигове е такова: "…съжаляваше, че е попиляла часове, за да чете за социалисти, синдикати и прогресивни идеи, за политики и корпорации, да се бори за безсмисленото знаме, на което пишеше "Гордея се, че съм американец", а трябваше да пише "Щастлив съм, че съм жив", и каква е разликата, и как едно племе не може да бъде по-добро от друго, защото всички са едно племе."
