"Времето на стария Бог", Себастиан Бари
превод Надежда Розова, издателство "Лабиринт"
"Ирландците. Горките клетници, натирени на ръба на Европа. Завили не накъдето трябва някъде в древността. И после не можели нито да продължат напред, нито да се върнат назад."
Да се родиш ирландец е проклятие, с онези престъпления, тайни и явни, натрупани през историята, които обременяват всяка душа, пръкнала се на зеления остров. И всеки следващ чудовищно талантлив писател, с когото се срещаме по страниците на болезнено красивата им литература, го доказва отново по свой начин.
Том Кетъл от "Времето на стария Бог" е поредната погубена душа. Закрилник, войник и воин, който не може да опази нищо. Полицай до мозъка на костите, той застава на пътя на куршума, за да защити непозната жена, бди над загиващите след атентат, след който доскоро оживената улица е заприличала на взривена месарница. Той черпи сили от топлите другарски чувства към колегите си, от братството, от уважението и доверието, което изпитва към тях. Том Кетъл е доказателство, че няма такова нещо като "бивш полицай". Пенсиониран и все по-дълбоко носен от тъмните течения на забравата, той продължава да бди, да служи и да се отзовава с паметта на мускулите и костите си, с морала си, превърнат в негова лична конституция.
Да, няма такова нещо като "бивш полицай", "бивша любов", "бивш родител". Няма "бивш сирак". Няма бивши жертви, особено на престъпления, понесени в детството.
Общата нелечима травма на ирландското общество, нанесена от уж благородни и благочестиви институции като църквата, сиропиталищата и приютите, е в сърцевината и на този роман. "Всички деца трябва да бъдат предпазени. Те трябва да бъдат безопасност, а ако получават и обич, толкова по-добре. Да заплашваш дете, да нараниш дете, беше огромно престъпление пред Бога и пред хората. И то никога не трябваше да остава ненаказано. Детето по дефиниция е нещо мъничко. Кой ще говори от негово име? Кой ще действа от негово име?"
Том Кетъл е сам и устоява на притегателната сила на смъртта, защото не може да напусне поста си. Той защитава живите и мъртвите; привиденията и децата си. Границата между реално и фантазно е размита, но и съвсем незначителна. Злото се повтаря не както сезоните, а както деня и нощта, с мъчителна и неизбежна честота. Красотата на гледките, градината, в която почти се чува как напира жизнената сила и как растат цветята и храстите, топлинката на слънцето и цветовете на морската вода, коравите мускули на подводните течения. Привлекателната интелигентност, светлината на разбирането. Лекарството на непринудената човешка обич. Вкусната горчивина на запалената пурета. Голямата, славна любов; смеха на децата и приказките преди заспиване. Младостта. Всички могъщи и нетрайни радости дават отпор на ужаса съвсем за кратко, преди той да ги угаси с един замах.
Човек е сирак на своето някогашно щастие.
Романът на Себастиан Бари е прекрасен в своята причудливост, с кристалния си език, с деликатната многопластовост, с която образът на Том Кетъл е изваян; с величието на безсилния, който не се предава, макар да съзнава, че е лишен от всичко и обречен на гибел. Трагизмът и красотата на универсално човешкото са изразени по смазващо красив начин във "Времето на стария Бог".
И в същото време българският читател няма как да не направи паралел с обществената действителност тук и сега. И ние имаме своите всеизвестни безнаказани престъпници; отявленото зло е на власт и на почит, черното се нарича бяло и бялото – черно, престъпници гласуват закони и насилници се разпореждат с телата и душите на семействата си под закрилата на нещо, което лицемерно и цинично се нарича "традиционен морал".
А даже не сме ирландци.