"Последните ласки", Шерсти Анфинсен

превод Надежда Игнатова, издателство "Изида"

"– Такоцубо – изплъзва се от езика ми. – Това е животозастрашаваща тъга… Това е синдром, при който сърцето изменя формата си, за да намали способността си за изпомпване. Например при любовна мъка… Дясната камера на сърцето се подува и приема тази форма, кръстена на вид каменни делви, които японските рибари използват, за да ловят октоподи. Човек може да умре от това състояние. Почти само жени страдат от него. Разбира се."

Биргите е твърде стара, за да има илюзии. При това като по-млада е била лекарка, и то не каква да е, а изтъкнат кардиохирург, сред първите специалисти, правили многобройни сърдечни и белодробни трансплантации, и със сигурност – една от първите жени в тази област. Нито човешкото тяло, нито психиката крият някакви тайни за нея. Тя е хладна и спокойна при всеки пореден удар, който времето й нанася. Едно от най-често повтаряните изречения е "Достатъчно по този въпрос." Няма как да живееш дълго, без да надживееш близки, приятели и колеги, и тя си забранява да се отдава на скръбта.

Сама в своя парижки апартамент, Биргите наблюдава през прозореца как сезоните се сменят, а светът си остава все същият. Общува само с неколцина, наслаждава се на монотонността, наблюдава тялото си, следи как струйката въздух продължава да се промъква в дробовете й и да я дели от смъртта.

Старостта е унизителна и дълга. Старостта омръзва. "Хората не слушат какво им говорят възрастните, а кимат със сякаш състрадателни изражения, мислейки за съвсем различни неща. Омръзна ми да съм невидима и недооценена. Омръзна ми никой да не ме чува. Вече ми е все едно и дали ще съм сам-сама."

Старите хора все някога са били млади и знаят какво е. Младите обаче може и да нямат този (добър или лош?) късмет да остареят, и затова възможността да надникнем към света през очите на близо 90-годишната Биргите е колкото шокиращо и отрезвяващо, толкова и трогателно. В кратките фрагменти на романа са отразени различни моменти от деня и от живота; войнственост и безсилие, равнодушие и копнеж за любов се редуват в неочаквано забавна последователност. В някои моменти възрастната дама е по-разстроена от съдбата на застрашените животински видове, отколкото от вестта за смъртта на някоя братовчедка. Макар и изолирана зад своето перде, Биргите се чувства изплашена и отговорна за света: "Полюсите се топят. Нивото на океаните се покачва. Горите се изсичат. Дърво по дърво. И така нататък."

Изобщо, от нея има какво да се научим. Например че и най-голямата драма отминава и губи своето значение.

Затова и ние не трябва чак пък толкова да се дразним от незаслужено лошия превод на "Последните ласки". Обаче се дразним! Но… Достатъчно и по този въпрос.