"Спомен за гората", Дамир Каракаш
превод Русанка Ляпова, издателство "ICU"
Кратки разкази, които свършват внезапно, както свършва любителски видеозапис със скъсана лента. Както свършват спомен и сън. Едно момче, което не е като другите, защото боледува "от сърце". Болестта, която не се вижда, прави цветовете по-тъмни. Заради нея майка му и баба му са винаги притеснени и някак склонени над момчето. Пак заради болестта баща му е постоянно гневен и разочарован. Тя се промъква в мечтите му – да го признаят за годен за военна служба, значи годен да живее.
Ако забравим за малко болното сърце, ще видим детство като всяко друго. На село работата никога не свършва и винаги има нещо за правене – да се изведат животните на паша, да се посее и после да се прибере реколтата. Всички деца участват в тези дейности и игрите им са преплетени с труда; неотделими. И въпреки безкрайната работа, бедността бележи ежедневието им.
Спомените са свързани с 60-те или може би 70-те години на 20 век. Техническите чудеса навлизат в домовете и погледнати през погледа на тогавашно дете, са изумителни. Новият телевизор, само с една програма, строго контролиран от възрастните, нагласянето на антената на покрива, и дори смайващото пък от днешна гледна точка нововъведение: "Един ден (баща му) донесе от градчето синьо пластмасово фолио, залепи го на екрана и гордо заяви, че можело да не сме първите в селото, дето са си купили телевизор, обаче първи ще имаме цветен телевизор… Сини са обувките на екрана, сини са пушките, сини са очите, сини са в неделната сутрин и картофите в предаването за селското стопанство."
Случките, които момчето разказва, са съвсем обикновени – как играят, как отиват на кино, как пътуват с автобус. Това, което им придава значимост, е фактът, че са запомнени. Аз съм този, който помни тези моменти. Те се случиха точно на мен. В спомените ми живеят хора, които отдавна си отидоха и вече ги няма никъде, освен в паметта ми.
В гората до селото обикаля мечка. Идва наблизо, разкъсва някоя крава, качва се пак в планината. Бащата има пушка и червени патрони за мечки, но никога не успява да я убие. Тя е никога невидяна, също като болестта. Понякога хората могат да си позволят да я забравят, но тя винаги е някъде наблизо. В спомените на момчето боледуват баба му; баща му. Кравата на съседите. Боледува старата изгнила къща. Смъртта е проклета и упорита и оцеляването зависи колкото от късмета, толкова и от ината на болния.
Момчето се труди, страхува се, обича, таи надежди. Толкова силно се стреми да бъде като другите, че само предизвиква бедата. Тогава разбираме, че сме го обикнали, това смотано момче. То толкова внимателно наблюдава света. "Мъглата е гъста, размесена с мрак, но с напредването към гората става все по-рядка; зеленият цвят видимо преминава от листо на листо."
Всички истории гравитират около гората, тя е рамка, фон, скривалище и местопрестъпление. Населена е с птици, животни и диви страхове. Стъпките звучат приглушено по нейните пътеки. Самият език на повествованието е мек, фин, обезоръжаващ с простотата си. Толкова подходящ за боязливите надежди, предпазливото порастване, любопитното, радостно вкусване на живота, както си ги спомня едно малко момче.
