"Доджър", Тери Пратчет
превод Стела Джелепова, издателство "Архонт-О"
Каква утеха е да прочетеш нова книга от любимия си автор, години след като си е отишъл от този свят! Утеха не само за ненаситното читателско сърце, а и защото това е нагледен пример, че Смърт проявява разбиране в определени случаи и човек може да остане сред тези, които го обичат… по някакъв начин.
"Доджър" е исторически роман в пълния смисъл на думата. В него е пресъздаден животът в Лондон през първата четвърт от управлението на кралица Виктория, т.е. около средата на 19-и век. По-пренаселен дори от Манастирски ливади, претъпкан с прииждащи хора, които притежават единствено (напразна) надежда за повече възможности. Бедняци без никакви средства за препитание, образование и медицинска помощ. От преливащите септични ями тръгват епидемии. По каналите на великия град, изградени от римляните, се носят пълчища плъхове. Срещу престъпността се изправя ново поколение полицаи, ветерани от войните, предвождани от мистър Пийл. Затворът за длъжници е по-добър вариант от бесилото, но то е за предпочитане пред лудницата. Всекидневният ужас става така огромен, че предизвиква вниманието на някои състрадателни хора от висшата класа, които започват да описват състоянието на страдащите и да предприемат различни мерки за подобряване на живота им.
Сега си представете всичко това, разказано забавно. Някак така: "И после някъде във врящия, бълбукащ, димящ котел от уплашени животни и объркани пешеходци някой, изглежда, мушна чадъра си в нечия конска ноздра и предизвика нещо, което в предишните векове биха нарекли вавилония, но думите, с които го определи кочияшът, не могат да бъдат написани на хартия, тъй като тя незабавно би избухнала в пламъци."
В тази среда на злодеяния, мизерия и миазмени ефузии Тери Пратчет ни представя Доджър. Неуловим, винаги навсякъде и никъде, той е нещо средно между Зоро, Робин Худ и Том Сойер. Сирак, израснал в сиропиталища, избрал тошърството за своя професия. Тошърите се занимават с издирване на монети и други ценности, довлечени от дъждовната вода в каналите под града (да не се бъркат с тинярите, които търсят същото, но в крайречната тиня.) Надарен с добро сърце, весел нрав и удивителен талант за оцеляване, Доджър е щастлив с това, което има, и животът му е сравнително безоблачен, до една бурна нощ, в която съдбата му се преобръща. Той спасява младо момиче със златни коси… и романът започва.
Наред с измислените образи от театъра и литературата (например бръснарят убиец Суини Тод), в действието се намесват и исторически фигури като Чарлз Дикенс, Дизраели и дори кралица Виктория. Тук не сме в Света на диска, но с леко примижване можем да го разпознаем – и в архитектурата, и в гилдиите, и в цялата магическа красота, макар и дебело покрита с много слоеве кал. Подобни са и типажите – самият Доджър доста напомня за ефрейтор Керът с чара и благородството си.
Информация, послание, жив и (прекомерно) дъхав свят, ярки образи – но най-важното в този роман е стилът, разпознаваемият, остроумен, тържествуващ стил на сър Тери Пратчет, с мекото влияние на различните си български преводачи – в случая Теодора Джелепова. Ето няколко случайно избрани примера: "Синът им беше умен като тъмница, пълна с адвокати." "Следователят – не само светски човек, но и в известен смисъл онясветски – не беше убеден, че винаги е толкова просто, но премълча."
