"Приказки от сърцето на града", "Приказки от крайните квартали", Шон Тан

превод Нева Мичева, издателство "Жанет 45"

"Приказки от сърцето на града" от австралийския писател и художник Шон Тан ни въвлича в свят на красота, силни чувства и ярки прозрения. Текстът и илюстрациите са неотделими и взаимно се подсилват. Героите в тази книга са животни – диви, питомни или въображаеми; и всяко от тях разкрива различна страна от човешката природа. Дори начинът, по който е оформено съдържанието, е необикновен: на бял фон виждаме силуетите на различни животни (и на един човек), а числото върху съответния силует ни препраща към страницата, на която е неговата история. "Може би е достатъчно да чувстваме, че не сме съвсем сами в нашия странен малък свят от думи, докато кръжим из голямата мрачна Вселена." Затова имаме нужда от някой по-добър и по-мъдър от нас самите да ни побутва с нос по ямката зад коляното, да ни пренесе на гърба си след безкрайния работен ден, да озари небето с искрящите си перки.

Шон Тан има награда "Оскар" за късометражна анимация. Възхитителната му дарба да визуализира сложни абстрактни идеи и да ги превръща в красиви картини тук е разгърната в пълната му сила. Българските читатели се срещнаха за първи път с творчеството му преди около десет години със сборника "Приказки от крайните квартали". Той отдавна липсваше в книжарниците и е чудесен жест от страна на издателя да пусне нов тираж, за да може който го е пропуснал, сега да се сдобие и с двете книги. Общото в тях е богатството на образи. Атмосферата е толкова осезаема, че след прочита остава да витае наоколо. Реално и нереално се преливат и границата между тях е толкова тънка, че човек може да не я усети и да прекрачи през нея… а после изведнъж да стане твърде късно. Съотношението текст-образ се променя според героите. На връзката между човека и кучето са посветени цели 38 страници от книгата, а текстът в тях е едно стихотворение. Шон Тан не се съобразява с никакви правила, а следва вътрешната си мярка за нужда, за неотложност и красота.

Някои от историите са фантастично грозни, плашещи и горчат от разочарование. Те са за пропуснатите шансове да се погрижим за своя свят, за безкрайните компромиси, които ни смаляват и обезличават. Страстта да изконсумираме колкото може повече и по-бързо. Животните са първите жертви на този алчен човешки глад; следващите жертви са самите хора. "Твърде много се беше случило – твърде много вълнения, разруха и скръб, – та изтощените ни, подгизнали сърца не реагираха на чудесата, а телата ни се движеха през неизбродимата суграшица като машини или по-скоро като призраци."

Човешкото същество, откъснато от природата – и от собствената си вътрешна природа – се изменя до неузнаваемост, мутира, механизира се, едва удържа връзката си с другите, със света, със съвестта си. "Много от правилата ни, свързани с начина, по който изглеждаме и се държим, са следствия от причини, твърде чужди на сърцата ни. Вечно се разкъсваме между каквото ни се иска и каквото се очаква от нас, но се съобразяваме преобладаващо с второто."

Ако има нещо общо между всички тези разкази – освен животните, които скитат из тях – това е, че всеки разказ е за различен свят и те по нищо не си приличат. Дори мястото, градът, назован като рамка, се измества ту в небето над небостъргачите, където плуват великолепни лунни риби, ту по етажите, в канавките, в неопределено време или пък в "сега", разкъсвано от зъбите на тигри и надупчено от копитата на коне, които отдавна са били убити. Някои от хората стават на животни (цял борд на директорите се превръща в жаби), най-гениалното дете може би е хипопотам, който сънува, че е гениално дете. Линиите се размиват в праисторически дъждове. Категоричен е само копнежът, само срамът от причинените злини, само екзалтираната радост от красотата, която винаги ни се изплъзва и затова остава неунищожима.

Разказите звучат като притчи; като отрязъци от друга реалност без типичните завръзка, кулминация и развръзка. В много от случаите истинският разказ тече отвъд разбирането; предназначението му е да събуди интуицията, да отвори вътрешни пространства в умовете ми, за които отдавна сме забравили, че съществуват и са наша територия за изследване и за игра. "Но яснотата е лукс, който не можем да си позволим напоследък, а реалността е прекомерно заета да следва собствения си неведом курс, за да я е еня."

Прекрасният поетичен език на превода и на двата сборника дължим на Нева Мичева.