„Нулева гравитация“, Уди Алън
превод Владимир Германов, издателство „Кръг“
Да, тези разкази не са издавани преди на български език и не, не са били част от други сборници. Може да сте чели някои от тях, ако сте абонат на „Ню Йоркър“, други пък са написани специално за това издание. То излиза в САЩ през 2022-ра. Многословният му и не особено полезен предговор от Дафни Мъркин завършва с блестящ абзац – за нуждата от смях, особено във времена като днешните. „Светлият, гъделичкав хумор и дръзките солени шеги като че ли са единствената надежда да се откъснем от мрака и отчаянието и сякаш ни напомнят, че животът има и друга страна, освен ужаса.“
Уди Алън отново коментира теми, които са ни познати от предишните му книги, а характерите са като излезли от филмите му – и от абсурдно комичните, и от още по-абсурдно романтичните. Тези герои се влюбват, планират бизнес сделки, строят въздушни небостъргачи по време на изискани соарета и твърде често попадат в заключени стаи с много добре тапицирани стени в „отделението за интензивна апатия“. Може би това, че Уди Алън е еднакво добре познат и като режисьор, и като актьор, и като писател, е причината повечето от разказите да ни звучат с неговия глас. При това думата може да е дадена не само на някой интелектуалец, който прави жалки опити да продаде апартамента си. В сборника разказвачите са жени, мъже, а една от най-хубавите истории е разказана от крава.
Често за отправна точка на сюжета служи някакъв страничен шум, надпис, новина, откъслечно дочута реклама. Очевидно този автор може да развие всяка тема на мига, да импровизира в духа на стендъп комедията и да открие хумор и в най-тежката и изнервяща ситуация, например когато съпругата ви за пореден път ви оставя гладен заради специфичния си кулинарен талант. „Как жена ми успяваше да трансмутира съставките на спечелила награди рецепта за шоколадови браунита в дванайсет идеални квадратчета гранит, беше въпрос, който само средновековен алхимик би могъл да оцени.“
Бедите се сипят върху главата на протагониста от всякакви посоки. Той може да се прероди в омар; една травма може да отключи в него талант, а втора травма да му го отнеме, а може и никога да не е имал никакъв талант, за беда на продуцентите, колегите и зрителите на произведенията му. Или, например: „Самолетът избухна, пръсна се на парчета и се обви в пламъци. По това време четях и загубих страницата, до която бях стигнал.“
Непоносимите ситуации и нетърпимите хора в живота преобладават. Затова и е такова удоволствие да ги видим описани точно и с хладна наслада, с майсторството на шеф готвач, който обезкостява зрелищно и технично току-що сготвената риба и ви я поднася, на вас, ценителите на кулинарията и интелектуалния хумор.
В свят, в който дори Бог е само работна хипотеза, добрият вкус и хуморът единствени спасяват, поне за малко. „Родителите му бяха селективно спазващи ритуала евреи. Баща му Морис ядеше свинско и бекон извън дома, но у дома учеше сина си строго, че тъкмо Бог е създал света за шест дни. Сакс отговаряше, че ако си бил дал малко повече време, може би щял да го направи както трябва.“ Фатализмът и черногледството придружават всички тези напрегнати и твърде много разсъждаващи хора във всичките им отношения и начинания, а опитите им за щастие са доста непълноценни. Но все пак опити има. „Човек не може да се скрие от Бог, но понякога може да го заблуди с помощта на фалшив мустак.“
Последният разказ в сборника, „Да отраснеш в Манхатън“, събира всички теми и настроения в едно. Той прилича на романтичен сън на човек, задрямал в метрото. Атмосферата му е като в „Един дъждовен ден в Ню Йорк“ с красива слънчева светлина и изискани хора, които подхвърлят блестящи реплики, докато отпиват от коктейлите си. Мечтите на Сакс се реализират с лекота, бързо и приятно, и накрая ги проваля една нищо и никаква оргия, в която той отказва да се включи. Как да не се ядосва човек!
Томчето „Нулева гравитация“ е оформено много приятно и закачливо, а преводът е чудесен. На всяка страница има фрази, които да прочетете на най-близкостоящия в момента, стига той да иска да ви чуе. „Тричленната му публика се настани удобно и изключи слуховите си апарати в очакване на разказа.“
