Стоян Кирчев e роден на 23 декември 1952 г. в София. В края на 50-те години учи в католическа детска градина в Кайро. От 1960 до 1964 г. е ученик във френския частен лицей „Шатобриан“ в Рим. Завършва средното си образование през 1969 г. във Френската езикова гимназия в София и ненавършил 17 г., е приет за студент Френска филология на СУ „Св. Климент Охридски“. Журналистическата си кариера започва през 1976 г. в Радио София във Френската редакция, а след това в Африканската. 10 години е сценарист и дублиращ водещ на „Музикална стълбица“ с титуляр Йордан Георгиев. През 1986 г. постъпва на работа в Международния отдел на в. “Народна младеж“. През 1992 година поема шоурубриката на в.“168“ часа. След това е главен редактор на сп. „Хай клуб“. В началото на новото хилядолетие работи във в. „Монитор“, след което става главен редактор на италиано-българското списание „Гъливер“. За известно време оглавява сп .“Кой“, преминава във в. “Класа“ и в “Градски вестник“. През 2009 г. постъпва като редактор в сп. “Паралели“, а сега е редактор в отдел „Забава и знание“ в БТА.
-------------------
1. За българските депутати, членове на италианска партия
Беше лятото на горещата 92-ра. Минавах пред НДК, когато ме спря един италианец с екстериор на апенински интелигент. С рехаво тяло и умни очи. Пита ме на лош френски искам ли да стана член на италианската Радикална партия. Тя била на ексцентрика Марко Панела, който вкара порноактрисата Чичолина в парламента, и нямало проблем в нея да членуват чужденци. Разбрах, че разговарям с пратеника на партията в София Микеле Бозели, и преминахме на италиански, който ми е като майчин, след като през 60-те години 4 лета като хлапе изкарах по улиците на Рим. Съгласих се и след време Микеле ми връчи „партийния билет“ - една зелена ламинирана книжка с лика на Махатма Ганди, оформен чрез надписи на всевъзможни езици.
Бозели развъртя страхотна дейност в София за „транснационалната партия“ и записа в нея 12 хиляди българи! Сред тях личаха имената на двама министри – Валентин Карабашев, вицепремиер и министър на търговията, и Румен Биков, министър на промишлеността.
В този букет от български радикали имаше 29 депутати, 13 от които бяха от парламентарната група на БСП и техните съюзници - Александър Томов, Росен Карадимов, Филип Боков, Елена Поптодорова, Янаки Стоилов. От ДПС пък фигурираха заместник-председателят на парламента Кадир Кадир и двамата секретари на парламентарната им група Ремзи Осман и Илхан Мустафа. Тринайсет бяха депутатите от СДС . Главните идеи на партията на Панела бяха защитата на всички свободи, Европейска федерация на народите, налагане на есперантото като международен език и, както щях да разбера по-късно, легализацията на дрогата, за да бъде измъкнат наркобизнесът от лапите на мафията.
След главоломния успех на Микеле в България той реши да закара елита на радикалната си членска маса на конгрес в Рим от 4 до 8 февруари 1993-та заедно с представителите на други парламентаристи от бившия соцлагер. Българското депутатство охотно се съгласи на безплатния гурбет. По онова време отговарях за забавните страници „Шоу“ в седмичника "168 часа" и главният редактор Петьо Блъсков веднага ми подписа командировка за Рим, като разбра за далаверата.
Започнаха дебатите по секции и част от родното депутатство се отправи към панела за легализация на дрогата. На централната трибуна се яви чорлава местна италианска радикалка. Тя с плачлив глас обвини някакъв си подлец, уж приятел, който проникнал в нейната стая и й отмъкнал целия запас. Тя държеше той да поеме вината и да се саморазобличи пред партийните другари. Оказа се, че набеденият е моят авер Микеле. В последния конгресен ден ограбената дама, която навсякъде из хотела се шляеше с малката си болонка, пресрещна Микеле в лобито. С крясъци му отскубна кичури коса, които паднаха на мокета. Тези тревожни сцени описах възможно най-безпристрастно и ги има в аналите на "168 часа".
Като се прибрах в София, жена ми ме пита какво толкова дискутирахме в Рим цели пет дни. “Свободата на личността и свободната продажба на дрога в бакалиите“, отговарям. Тя ми нареди веднага да се отпиша от първичната радикална организация. Така и направих.
2. Радио „Хоризонт“ не е рупор на Америка
Десет години работих в Предавания за чужбина на Радио София и почти толкова като съсценарист и дублиращ водещ на „Музикална стълбица“ (1976-1986). Спомням си доста куриози с някои от хитовете, които тогава пускахме в предаването. Няма да забравя съдбата на парчето „Хотел Калифорния“ на „Игълс“.
През зимата на 1977 година излезе хитът от едноименния албум. Тогава титулярът на предаването Йордан Георгиев (Данчо Стълбицата) и незабравимата музикална редакторка Дора Поборникова включиха в класацията „Това да, това не!“ „Хотел Калифорния“. Хубаво, обаче тогавашният шеф на радиото Боян Трайков чул заглавието на парчето и никак не му харесало присъствието на слънчевия американски щат. Привикал шефката на музикалните редактори на „Хоризонт“ Лили Цонева и я попитал :“Какъв е този Хотел "Калифорния", бе. Ние пропаганда на Америка ли ще правим? Да се смени заглавието?“
На другия ден парчето тръгна в ефир с побългареното наименование „В хотела“. Имаше и още едно неправилно парче за радиото. Навремето, през 1985 г., Майкъл Джексън направи фурор с песента We are the world, която написа в съавторство с Лайънъл Ричи. В нея се включи агитка от А отбора на американските певци, а благотворителната плоча бе в помощ на африканските деца. Редно бе и тя да види бял свят в "Стълбицата", но Асен Агов, който бе наблюдаващ в „Хоризонт“, я посече с мотива, че не е работа на нашето радио да се включва в американски акции за Африка. И ако са ни толкова присърце африканските изпълнители, да се съсредоточим върху парчетата на бореца срещу апартейда Стив ван Занд и неговия проект „Сън Сити“. До мен достигна Аговата изрезка по темата, направена от в. „За рубежом“.
Той посъветвал да използваме тази „сламка“. На журналистически жаргон „сламка“ означава чужд материал, който ловко да препишеш, след което да го формулиращ от свое име.
3. „Тик-так“ и километражът на „Вояджърите“
През 1983 г. приятелите от „Хоризонт“ ме помолиха да ударя едно сценарно рамо на задаващото се ново музикално радиопредаване „Тик-так“. По онова време голям хит стана включването на Валя Балканска и „Излел е Дельо хайдутин“ в златната плоча на космическите сонди „Вояджър" 1 и 2 с послание към далечните цивилизации. Вмъкнах това грандиозно изпълнение в „Тик-так“ сценария. Но преди това позвъних от името на радиото в НАСА. Исках да знам какъв километраж е навъртяла златната плоча с гласа на Балканска. От централата на НАСА ме прехвърлиха в Пасадена в Лабораторията за ракетни двигатели, а оттам – в центъра за управление на полетите. Попитах къде се намира точно "Вояджър-2". "Разстоянието в мили или в километри?", отвърна операторът. "В километри", рекох аз. Така в пилотния сценарий фигурираше колко надалеч е летял "Дельо". Интересно защо сегашните колеги нехаят да направят тази елементарна връзка, пускайки „Дельо“. Вече е много по-лесно. Набираш в "Гугъл" Voyager mission status, попадаш в сайта на лабораторията в Пасадена и ти дават на колко мили са апаратите от Земята и от Слънцето, на колко астрономически единици, от колко години, месеци, дни, часове и секунди летят „Вояджърчетата“. Между другото с тези мили, стъпки, лакти, педи и други екзотични мерки от НАСА продължават да се излагат, загърбвайки километрите. Заради подобни атавизми през 1999 г. се строши една американска сонда - “Марс клаймът орбитър”, обърквайки в програмата метрични с англосаксонски мерки и теглилки.
4. „Хай Клуб“ и комунистическият еротоман
В края на миналия век, докато списвах шоурубриките на „168 часа“, редакторът Петьо Блъсков си даде сметка, че му липсва хайлайф списание. Тогава на пазара властваха с голям успех „Блясък“ и „Паралели“, които се харчеха като топъл хляб. И възложи тази работа на мен, а задачата не беше от най-леките. Така се роди „Хай клуб“. Мотото беше „Шокиращо за света на знаменитостите“ и сполучливата опция бе да се наместим между двата гиганта. Да бъдем по-хард в сравнение с „Блясък“ и по-младежки в сравнение с “Паралели“. Нещата се получиха и по едно време дори станахме лидери на пазара. Но тиражите започнаха да падат и трябваше да се направи нещо. Тогава въведох рубриката „Еротичен разказ на нашите читатели“. За да тръгне поредицата, първия опус съчиних аз, от женско лице, но до ¾. И когато дойде време да опиша поантата, поверих финала на една от редакторките с аргумента, че досега никога не съм бил обладаван и не мога да споделя съответните вълнения. Така или иначе скалъпихме първата еротика, която задължително се илюстрираше от симпатягата художник Иван Натов, който ни уйдиса на акъла.
Нещата набраха такава скорост, че в „Хай клуб“ дойде не друг, а генсекът на новата Българска комунистическа партия след 10 ноември Владимир Спасов. Аз лично бях изумен. Вярно, че за него се шушукаше, че офисът му бил в трафопост и се занасял там със съпартийка, неща, на които трудно бих повярвал. Но давахме хонорар от 50 лева и може би партийната каса е била закъсала в онзи момент. Съвестно публикувахме любовните похождения на другаря Спасов, като с опуса му услужихме и на в. “24 часа“. След публикацията класовият враг обвини лидера, че лично той е едно от доказателствата за ефекта на виаграта върху застаряващите персони. Но Спасов достойно се защити: “Който се интересува от политическа порнография, да отиде в парламента и да слуша дебатите”. Така „Хай клуб“ влезе в историята с поместването на първия и може би последен еротичен материал, излязъл изпод перото на комунистически генерален секретар.
5. Школото и „Бийтълсите“ от пещерите
В края на 50-те години на миналия век баща ми го бяха изпратили в Кайро и той държеше и синът му да изучи тогавашния безспорен език на дипломацията – френския. Но нямаше френска детска градина и ме записаха в католическа - „Францисканките на Мария“. Госпожите всички бяха монахини и се обръщахме към тях с Ma Mère. От време на време идваше игуменката, Ma Mère Supérieure, която награждаваше най-послушните с малки пластмасови папийонки, подредени на катедрата. Повикваше отличниците и ти си избираш цвета на фльонгата, която се закачаше с безопасна игла като медал. Аз бях добро дете и чинно оцветявах албумчета с контурни рисунки от Светото писание, за което получавах и съответните отличия.
Във френския колеж „Шатобриан“ в Рим в началото на 60-те веднъж станах отличник на класа. Беше много вълнуващо, защото ми сложиха като на Нерон лавров венец от позлатени картонени листа. А във Френската гимназия в София от 1965-1969 г. имах една много вредна даскалица по литература. През 68-а тя ми бе взела едно класно упражнение, на което ми бе писала "Лош 1". Не за преписване, а за неправилни мисли. И го разнасяше и четеше из другите паралелки за назидание. Учителката обичаше да казва, че „Бийтълсите“ ни връщат в пещерната епоха. Но тя така и не разбра, че през 67-68-69 г. историята се пречупи и включи на турборежим. Хипарите вече се кичеха и си рисуваха цветя, Роджър Долтри от „Ху“ бе изпял, че предпочита да пукне, вместо да остарее. Джими Хендрикс пък се извини на любимата, че е нацелувал виолетовото небе вместо нея. Какви времена! Париж осъмваше със студентските барикади, Пражката пролет се опита да сложи малко ботокс на склерозиралото лице на соца. Когато попитах веднъж баща си каква е била най-голямата трагедия в живота му, той ми довери: „Винаги са ме командвали хора, много по-прости от мен“. Нещата май не са се променили.
