"Януари" е игрален дебют на на Андрей Паунов - режисьор на респектиращата документална трилогия "Георги и пеперудите" (2004, до 2016-а го смятах за най-добрия български филм след 1989 г. - първокласни игрални още не се бяха появили), "Проблемът с комарите и други истории" (2007), "Момчето, което беше цар" (2011), както и на "Да ходиш по вода" (2018). С изключение на последния обаче, пресъздаващ чисто документални свидетелства за инсталацията на Кристо Явашев "Плаващите кейове", всички те принадлежат по-скоро към някакъв хибриден жанр между реално съществуващото и постановъчното. В това пространство се наместваше и междинният опит с Борис Десподов "Имало едно време един уестърн" - в него Паунов е съсценарист и копродуцент - нещо средно между документалистика и метауестърн с Клаудия Кардинале, но всъщност просто приятна творческа командировка в Табернас, за да снимат в главна роля жената на режисьора.
Та, "Януари" наистина е първият изцяло фикционален разказ в биографията на Паунов. Но не съвсем, не съвсем - това също е филм "между": и той е такъв не само за персонажите, които се намират в безтегловното пространство и време между живота и смъртта, между човека и тенеца, между осезаемото и невидимото. В "Януари", по-скоро "по мотиви от", отколкото адаптация по едноименната пиеса на Йордан Радичков, режисьорът също стъпва върху нещо действително и историческо - и го преработва по свой образ и подобие.
Пиесата (доразвиваща по-стар разказ от сборника "Свирепо настроение", 1965) е написана през същата 1974 г., когато е роден Андрей Паунов. Може би за да продължи тази символика, той избира премиерата по кината да е на максимално близка дата до годишнина от кончината на Радичков (21 януари), въпреки че филмът е завършен цяла година по-рано. Режисьорът си дава сметка, че публиката ще търси в текста на филма мъдреца от Калиманица - и ще намери малко от него. Със сигурност е нужна смелост да посегнеш към деконструкция на такъв автор и текст, но тази "непочтителност" към класика-съвременник ще обрече много зрители на разочарование.
А в "Януари" има попадения, които заслужават да се видят и споменат. На първо място, визуалната среда - операторската работа на португалеца Вашко Виана, костюмите и декорите на Мария Паунова, монтажът на Виктория Радославова, Анастас Петков и Франсиско Морейра. Кадрите, поне в първата част на филма, са съвършено композирани, а актьорските превъплъщения на Йосиф Сърчаджиев и Самуел Финци - и една гарга - рядко органични за българския екран. Черно-бялата камера не стои самоцелно, както в други филми, понеже в безграничното бяло на зимата и черното на гората, която поглъща героите един след друг, хората и вълците нямат различен цвят. "Януари" започва красиво, мистично, бавно, без топлата бъбривост на пиесата... и стига доникъде в прекалено буквалния цитат от "Сиянието" на Кубрик, оцветен и заснет като рецепта за епилептичен припадък. Нямам обяснение за тази кръпка в тъканта на филма; далеч по-ясна е връзката с Бекет, чийто Годо е като никога непоявяващия се Петър Моторов (Нева Мичева припомня, че и двамата актьори в главните роли са играли очакващия Владимир във "В очакване на Годо" - Сърчаджиев в първата българска сценична версия на Леон Даниел през 1988 г., а Финци - в немската от 2015-а, за която е обявен за актьор на годината в Германия).
Паунов, известен с доста дръзките си екранни фантазии, вероятно е искал филмът му да бъде нещо средно между съновидение и халюцинация, което въздейства на подсъзнателно ниво (Дейвид Линч, ти ли си?), но разпадът на разказа не носи на зрителя удовлетворение, а само лека усмивка, щом чуе песента на Емил Димитров. Второстепенните актьори - Захари Бахаров, Леонид Йовчев - стоят плътно в типажите, които българското кино/театър им е отредило отдавна и не допринасят към оригиналността на "Януари".
Макар филмът да говори за "най-българския от всички месеци", това е международна продукция - операторският екип е португалски, съсценаристът Алекс Барет е лондончанин, а паралелно с прожекциите в българските киносалони тръгва и лимитирано разпространение на Острова - и е ясно, че имаме опит "Януари" да бъде четен по-глобално и съвременно. В мизансцена, който е много различен от селската кръчма в пиесата, се разпознава разпадът на социализма, Северозападът е опустял и потънал в разруха, мистерията се е разширила до апокалипсис. Фолклорните елементи не са напълно изтрити (кукерите), но до края на филма не ме оставяше чувството, че извън чисто занаятчийската сръчност - която е завидна - това, което харесвам в "Януари" е всъщност Радичково, а това, което не е Радичково, не се е получило.
Послепис:
След "Февруари" на Камен Калев това е вторият български арт филм с име на зимен месец, излязъл в рамките на малко повече от година. Въпреки отделни сполуки в "Януари", като по-пълноценно кинопреживяване препоръчвам другия, ако все още е възможно да го намерите на екран.
YouTube
