Ириней Константинов завършва през 1972 г. актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Гриша Островски. От 2010 г. е председател на "Българската асоциация за театър". Има над 30 роли в киното, между които "Петимата от Моби Дик", "Дубльорът", "От другата страна на огледалото", "Зарево над Драва", "Борис I", "Трите смъртни гряха" и други. Има много награди, а тази година стана почетен гражданин на София.
- Г-н Константинов, имаме ли поводи за празници за културата?
- Да, имаме. Но трябва и да си създаваме такива поводи особено в сферата на културата и образованието, защото те са част от нашата човешка еманация. През всичките години, каквито и да са били те, е имало повод да си създаваме празник за душата и той да не е формален - да сложим белите ризки и късите панталонки на 24 май и да излезем да махаме със знаменцата. Истинските поводи са наше задължение и белег на самочувствие. 
- Направихте мост към миналото, припомняйки ни манифестациите на 24 май. Айнщан казва: "Да не пренасяме омразата от миналото към бъдещите поколения". Не натоварихме ли прекалено младите с това минало?
- Не мисля, че ги натоварихме. Трябваше да им разкажем истината. Аз лично не мога да скъсам с миналото си и с миналото на хората около мен, говоря за близкото минало. Но вече отказвам да говоря за това. А и не се сърдя на тези, които изпадат в умиление, че видите ли през 70-те или 80-те е било страхотно, че държавата е стимулирала културата, че е изграждала театри, че е давала пари за изкуство...
- Тоест нямате носталгия по миналото.
- Имам спомени, но нямам носталгия. Всичко случило се през тези години съм го надживял и искам да го зачеркна в себе си. Все по-малко говоря с дъщеря ми по тези въпроси. Младите не ги интересува това. Те са грабнали своя живот в ръцете си, особено тези, които знаят как, които гледат напред и искат да изградят бъдещето си, и въобще не им пука какво е било преди тридесет години, какво са преживели техните родители, техните дядовци и баби. В много случаи, когато съм си мислил да поставя такава драматургия, реално съм си давал сметка, че няма кой да я гледа. Ще я гледа може би моето поколение, а поколението на внучката ми ще я гледа като историческа пиеса. 
- Имате и внучка. Ще я ориентирате ли към театъра, или сте малко по-въздържан?
- Тя сама се ориентира какво иска. Не, изобщо не съм въздържан към нищо, както моят баща не ме ограничаваше в нищо. Той имаше други намерения за мен, но никога не ми е пречил и не ме е обезкуражавал да се занимавам с театър. Разбира се, когато започнах да имам успехи и когато той гледа няколко представления в първите ми години, разбра, че не съм тръгнал по грешен път. Но както често се шегувам - за него аз си останах без образование. 
- Навремето се организираха представления за ученици. Необходимо ли е да се създава навик у младите да ходят на театър? 
- Задължително. Държим и обръщаме внимание на младата публика. И това е най-голяма отговорност на театъра. Създава се приемственост. Децата идват и много пъти след представлението правим срещи с тях. Говорим за това какво им е харесало, какво не им е харесало. Опитваме по някакъв начин да подпомогнем учителите. Онзи ден ни гостува Катрин Ан - автор на драматизацията на "Малката русалка". След представлението дадохме думата на децата. Те задаваха въпроси, ние им задавахме въпроси. Катрин остана възхитена и от представлението, и от детското любопитство и знания. 
- Размиха ли се критериите за това кое е добро и кое е зло? Не липсва ли днес критиката във всяка област на изкуството, която да не е тип реклама, а тип остойностяване на направеното? 
- Има само няколко души, които пишат истинска театрална критика. Оттам нататък всичко е само информация, по някой път е глупаво скалъпена, за да се отрази просто събитието. Много е важно професионалната критика да не е плод на субективизъм, на внушения, на конюнктура, а да бъде реална, почтена, в стил Кенет Тайнън. Сещам се за думите му: "Добрият театрален критик е този, който разбира какво се случва в театъра по негово време. Големия театрален критик обаче разбира и това, което не се случва." 
- Театърът днес не се ли опитва да загърби словото, като че ли повече се набляга на атрактивното действие. 
- "В началото е словото!". Написаното и произнесено.  Никаква атрактивност не може да замени слабия текст или лошото говорене на сцената. 
- А как приемате своеволното орязване на класическите текстове с цел осъвременяване?          
- Не мога да коментирам това, защото всеки е свободен по собствен вкус, собствено разбиране, собствена съвест да направи една или друга редакция. Покойният голям режисьор Любен Гройс казваше, че една дума не трябва да се пипа в Шекспир. Всяка си има своето значение и смисъл. Тя не е сложена случайно там. Сега са модни редакциите, компилациите. Времето е такова. Някой беше казал - гениалните експериментатори се превърнаха в блестящи еклектици. Има и удачни примери. Понякога се налага да се направи редакция на един по-остарял текст и това невинаги е най-лошото, което се прави. Но понякога авторът е само повод, а всичко останало е добавка на режисьора и на актьорите в името на това да се скалъпи представление, да се угоди на публиката.    
- Авторитетът на автора като че е сринат. Живеем във време, когато авторитетът май е сринат на всички нива, най-вече на учителите. 
- Да, сринат е. Но все пак има такива, които стоят гордо пред учениците и с интелект и поведение ги задължават да ги слушат. Карат ги да заобичат материята, с която ги запознават, било то литература или физика и математика. 
- Преди много време ни се натрапваха разни идеали, сега минахме в другата крайност на пълно обезверяване. Имаме ли нужда да вярваме в нещо?
- Разбира се. Винаги е имало идеали, които трябва човек да ги има пред погледа си и в главата си. Имаше и измислени кумири, които много бързо рухнаха. Младото поколение ги е забравило отдавна. Но тези, които са достойнството и гордостта на нашия народ, тези, благодарение на които сме преминали през всички изпитания, тези, които винаги са били за пример със своето духовно присъствие, със своя героизъм, със своите лични постъпки, винаги трябва да бъде напомняно за тях, винаги трябва да бъдат посочвани като примери.  Не само да висят като мъртви портрети от стената. 
- Виждам във вашия кабинет на стената портрета на Левски. Той ли е вашият идеал?
- Той е велика личност, дори си мисля, че не съм достоен да кажа: "Искам да бъда като него". Никой не може да бъде като него. Ботев е другият, който ме изумява както с лицето, така и с поезията си - няма друга такава поезия. И пътят, който е извървял, краткият път, през краткия си живот.