- Интересът към творчеството на Хайтов като че се засилва. След неподражаемите проекции на Мариус Куркински, наскоро в Народния театър се състоя и премиерата на моноспектакъла ви "Караконджул" по разказа "Дервишово семе". Какво го прави привлекателен за публиката днес?
- В търговската мрежа се предлагат яйца, като на кутиите пише как са отгледани кокошките - подово, клетъчно... Има и едни, които са от свободно гледани кокошки. Ако си позволя това грубо сравнение, текстовете на Хайтов са родени на свобода, в тях животът проговаря много директно, много искрено и крайно, без изкуствена намеса. Сигурно това привлича публиката, която все повече се обгражда от подово/клетъчно създаден свят - във всяко отношение. А като стана дума за Мариус, скоро бях на неговото сборно представление (посветено на 50-годишния му юбилей), в което той изпълнява фрагменти от всички моноспектакли, играни през годините - Молиер, Чехов, Платонов, Барнс, Каралийчев, Хайтов... Ние сме много близки, аз смятам, че той постигна изключително качество в работата си върху тези автори, но сега, като ги изпълни един след друг, много ясно се видя, че българските текстове са най-живи и вълнуващи в сърцето му. А, както се казва, когато нещо е много важно за теб, то става важно и за всички наоколо. Локалното става глобално. Валери Йорданов, с когото направихме "Караконджул", е прекрасен артист, който също е открил тази проста истина. Той сам пише част от текста на пиесата и споделя автентичен опит, което все по-рядко се среща в театъра. Публиката е благодарна.
- Героите на Хайтов, при цялата си автентичност, остават леко примитивни. Вие самият активно се противопоставяте на "ниския житейски критерий, свързан с простото оцеляване". Как разрешавате този конфликт в пиесата?
- Героят в "Караконджул" страда заради инерцията, в която живее, заради тертипите, с които е принуден да се съобрази. Точно примитивното следване на една изконна традиция го докарва до състояние, в което остава без избор и няма как да продължи нататък. И, да, можем да се питаме дали тази примитивност е в основата на самия живот и всеки трябва да признае, че се намира под нейната неизбежна власт, или пък има изход, има възможност за някаква друга стратегия или конвенция. С Валери навсякъде търсехме конфликтните точки - и вътре, и вън. Бягахме от етнографско прехласване по онова време, бягахме от сантиментализиране и героизиране на старите нрави. Съвсем умишлено, през ирония и самоирония, вървяхме към една откровена изповед, в която няма смекчаващи вината обстоятелства.
- Чрез киното и театъра, чрез публичните си изяви апелирате за окултуряване. Как да се случи това?
- Употребих "окултуряване" в едно отдавнашно интервю, тогава главният редактор я изведе като заглавие и аз бях упрекнат от чувствителни специалисти, че в българския книжовен език нямало такава дума, терминът бил "култивиране". Радвам се, че сега имам възможност да поясня. В английския, да речем, има cultivate, но има и acculturate. Нали може, като сме взели едното, да вземем и другото? Окултуряването е възприемане на чужд опит, който придобива стойност за теб, макар да не се вписва в системата от ценности, които до този момент си наричал свои. Култивирането е след това, то е усъвършенстване на възприетото, ако решиш (или някой възпитател реши), че ти върши работа. В този смисъл аз апелирах за чуване на другите гласове, за отваряне към едно ново знание, защото в общия случай човек се заблуждава, че познава себе си и настоява на своята идентичност, без въобще да се е попитал кой е той всъщност. А това води до много неприятности - и в персонален, и в обществен план. Как да се случи промяната? Преди всичко трябва да я поискаш, да си недоволен от себе си, защото вече не ти харесва, когато застанеш пред огледалото, да виждаш Бай Ганьо.
- В Народния още се играе и вашият "Опит за летене". Губим ли напоследък "височина"?
- Ако губим височина, то е защото много лесно стана имитирането на полет. Някак бързо в наши дни образованият човек намира заместител, удовлетворение, утешение. Например, ако се бориш срещу неправдата, независимо от това дали постигаш реални резултати, можеш да бъдеш награден от твои симпатизанти - и на специално учредена церемония, и чрез лайкове в социалните мрежи. Пак там, в социалните мрежи, можеш да късаш оковите, можеш да си сериозен, ироничен, мегапрофесионалист или сладък безделник, да рискуваш, да се шегуваш, а то - какво повече му трябва на човек? Виж, ако спре интернетът, не знам... Болезненото усещане за загуба на височина може би го има при по-просто устроените хора или при идеалистите без профил във Фейсбук. И саркастичната нотка не е към тях, а към нас.
- Помним адаптациите ви по Шекспир, Кафка, Ибсен, Достоевски. Как встъпвате към работата с "класически" текстове?
- Гледам на класическите текстове като на възможност да установиш какво всъщност представлява нещо, което лекомислено си смятал, че познаваш, а не е така. Един от големите проблеми на съвремието се състои в придобитата наготово информация, която човек или оставя без внимание, или започва да използва безотговорно, а понякога направо безочливо. Заварената култура трябва да се преживява активно, да проникваш, да се съмняваш, да търсиш смисъла, да го проверяваш през собствения си път. Затова аз не правя иновативни вариации върху класиката, сякаш нейното значение е фиксирано веднъж завинаги и можем да си играем с него, а по-скоро се опитвам да разбера какво е това значение и публиката да види уж известното като за първи път.
- Познат сте като човек с изразена обществена позиция, активен участник в протестите отпреди няколко години...
- Има една порочна тенденция политиката и политиците да бъдат упреквани за всичко, в това число за лични неуспехи и дори за интимни неуредици. Нашето общество дълго време понасяше идеология, която действително политизираше всяка сфера на живота, може би затова хората и днес са склонни да търсят причината за какво ли не извън себе си, в полит-икономическото устройство, което се е установило сякаш без тяхно участие и съгласие. Макар основанията за ранната дефиниция на Аристотел "човек е политическо животно" да са още валидни, аз все пак смятам, че на политическото трябва да се гледа по-конкретно и прагматично. Без илюзии и надежди, а с ясно съзнание, че политическият периметър има ограничен обхват - много важни страни на съществуването остават (и трябва да остават) извън него. Аз протестирам или подкрепям протести, когато искането е справедливо и осъществимо, когато протестната форма е адекватна на ситуацията, а не представлява някакъв патетичен пърформанс с универсално послание. Не обичам да се оплаквам, по-скоро съм самокритичен. Ако реалността на демокрацията, с всичките й недостатъци, ни разстройва до нетърпимост, то нека признаем, че под игото си беше много по-добре и да приключваме.
- Преди време заснехте документалния филм "И България е една голяма грешка". Още ли смятате така?
- Заглавието е препратка към известната реплика на Фройд "Америка е гигантска грешка". В него има, макар и парадоксална, положителна оценка. Има и самоирония. И умишлена провокация срещу късия патриотарски фитил. Филмът, със сценарист Георги Лозанов, поставя въпроса дали симулирането на демократични практики (понеже с истинска демократична традиция не разполагаме) може да доведе до тяхното действително реализиране. След всички упреци към "грешната" Америка, тя все пак остава пример за ефективно разделение на властите и пазарно работеща икономика. Дали и при нас грешката може да се окаже вярна?
