Мина и заглъхна в икономическата паника около коронавируса един документ на български издатели, предпреждаващ за опасността книгата у нас да бъде разгромена от задаващата се стопанска рецесия. Този предупредителен възглас за огромната щета от подобно развитие на книжния пазар автоматично бе потулен някъде извън общественото внимание. Може би чиновник от културата го подложи под меката възглавница на престижния си стол. Така администрацията повишава нивото си – чрез тънките наши молби, сигнали и предложения, трупани под нейното авторитетно седалище. Днес съдбата на такова тревожно обращение е предопределена:  немислимо е да се отклоняват средства накъмто културата. Умни хора пресметнаха, че само от договора за внос на маски, сключен на значително по-висока цена от обществените поръчки в западните страни, биха могли да се икономисат нужните средства и да се изпълни основното искане: да се закупят книгите за обществените библиотеки, което културното министерство и така дължи на народа. Това би било глътка въздух за издатели, книжари, печатари, а и автори. Глътка въздух, която коронавирусът отнема от гърдите на бранша. Според тъжните прогнози за някои от тях тази глътка е последна.

Досещате се, че компютърът ми вече набъбва от патос, но

да се доказва за пореден път, че в България културата и книгата имат смисъл, е безнадеждно и обидно.

По-добре да събудим иносказанието – за минали държави, за минали хора, за отминало съзнание, мъдрост и отговорност.

Този път не случайно, а в нарочно изровен  бележник от миналото намерих следи от забравена командировка. Между всичко останало – записвал съм и текстове от протоколната книга на селско читалище (“Пробуда”, с. Расово, Ломско). Ето един от тях:

...”Председателят докладва, че от читалищната нива е получена реколта 195 кофи жито, което е стоварено в кооперативния магазин. Прочее, да се продава или не, Управителният съвет с болшинство

Реши:

да не се продава житото, а да се чака по-добра цена.”

                                         21.IХ.1931 г.

Преписал съм и молба от директора на училището в Расово, адресирана до председателя на “Пробуда”:

     “Г-не Председателю,

Понеже в училищната каса нямаме никаква наличност и от общинската каса не постъпва никаква помощ, горивото за отопление на училището свършва и рискуваме да разпуснем децата, с което ще пострада учебното дело, то моля ходатайството Ви пред почитаемото читалищно настоятелство да ни отпусне най-малко 2000 лева от читалищните суми, с които да набавим каменни въглища за училището”...

В протоколната книга (между чиито страници навярно съм намерил и молбата, самата молба също е от зимата на 1931 г.) бе записано, че настоятелството отпуска сумата.

В тези протоколи няма нищо извънредно нито за действителността, нито за мисленето на България през ХХ век. Грижата за просветното и културното дело е била осъществявана с висока отговорност, педантично, скрупульозно. Трудната икономическа обстановка от времето, в което след бурни спорове и претегляне на “за” и “против” са вземани тези трогателни решения, дообяснява и потвърждава органичността на българската културна традиция.

Само така: с безсънно родолюбиво чувство, с напрежение на цялото общество, с впрягане на всичкия ресурс на страната, на околията, на селото, на семейството, с пот и щедрост, но и с икономия и сметка България е трупала своето културно съкровище.

Грижата за духовно израстване и напредък не е била само ентусиазъм, но и практика.

Трудна - както всичко по тези световни ширини, трънлива, често неблагодарна. Но последователна и осъзната. Читалището, общината, кооперацията, училището - намираме ги споменати само в няколко реда, свързани в полето на просветата и културата. Това е то съгласието, съучастието на всички тогавашни “структури”, инстинктивното единодействие на обществото, напрягането на всичките му сили и резерви заради всекидневните нужди на културния живот. Тук би следвало да кажем, че селяните-читалищни настоятели от Расово, като са гласували парите, спечелени от читалищната нива за училището, са действали като държавници. Че и отделният селянин, който нерядко е продавал нива за наука също е действал като държавник. Нещо повече - и отделни държавници са се държали като такива по отношение на българската култура. Иначе не би било възможно натрупването на това културно съкровище.

Даже през нашия живот трудът и лишенията ни пряко издържаха българската култура и българското образование. Награда ни беше гордостта, че скромният ни бит е в името на някакъв напредък. Че, както винаги в България, където една генерация задължително се отписва заради следващата, тези следващи българчета наистина ще стъпят по-високо върху стълбата на познанието. Че българската книга и българското изкуство също ще дигнат по-високо българската духовност, добродетелите, съвестта на своя народ. И, по-важното: че както нашите бащи са направили своята жертва, тъй и ние трябва да изпълним дълга си.

Обществото ни достигна тази щета и унижение,

защото престана да действа като будно настоятелство на българската култура. То забрави своите отговорности и ги прехвърли на самозвани, жадни за плячка и главно – партизанстващи администратори. С достоянията на тази култура достатъчно време се разпореждаха хора с откровено нечист косъм и те постъпиха с тях както неблагодарни наследници.

Материалното културно богатство, създадено с труда и спестовността на предходниците е разсипано, както и всичко материално, създадено от тях. Но съзнанието, страстта им за култура и напредък – кога са си отишли те? В какъв ред се е случило това – не е ли било първо точно онова, което дедите са носили в сърцето и в душата? И след което всичко заминава?

Трябва да добавя още малко истина. Читалището в Расово – когато бях в него – отдавна не беше онова от 1931 г. То бе ограбено, изтърбушено и омърсено. Големци от центъра бяха яли и пили с читалищни пари, сами ги бяха наливали в него и сами ги бяха източвали. Срещна ме поетът Иван Милчев, разказа ми този резил. Бе чувствителен творец, с честна поезия, между първите преводачи на Пастернак. Помоли да ида и да напиша истината. Вярваше, че само истината може да поправи нещо. Там, между изпопадалите от рафтове и чекмеджета книги, намерих и негови стихосбирки, надписани за читалището в родното му Расово. Не му казах.

В онова общество да посегне някой на едно читалище бе позорно и нетърпимо. Отзивите за моята кореспонденция бяха, че е потискаща. В онова време то просто не беше за вярване.

Днес всеобщото българско читалище може да рухне под пренебрежението и безхаберието на онези, които подлагат нашите молби и обращения под възглавниците на своите столове. Така те се издигат, израстват. Утре, ако не им се види достатъчно високо, ще почнат да подлагат книги. Стига да не са ги ликвидирали дотогава.

Защото в знаменитата антиутопия на Бредбъри тази процедура бе възложена на пожарникарите. А днес и един вирус може да свърши работа. За него 451 градуса по Фаренхайт в България не са проблем...

________________

*По Фаренхайт