Понякога Гена Димитрова имаше безжалостни очи. Гледаше през човека – вътре в него или отвъд него. Безжалостното не беше в това, че гледаше, а в това, че казваше какво е видяла. Отлично се ориентираше в околните и нерядко се произнасяше разбиращо и някак иносказателно, снизхождението и възмущението еднакво не променяха божествения й глас. Обяснявах си го съвсем простодушно: на сцената бе преживяла епични драми и конфликти и душите на нейните величествени героини не бяха я напуснали напълно, в оценките си за заобикалящия ни живот тя си служеше и с техните мерки и теглилки.
По тази причина вече бях почнал да се замислям над всичко, което чувах от нея, когато тя ми каза: „Ако беше поне малко суетен, далече да си стигнал досега.” Оттеглих се объркан да разсъждавам. Да беше упрек, не беше. Насърчение? Като че ли също не. Късно ми бе да ставам суетен. И не бях ли вече стигнал далече? Чак в „Младост” се бях озовал, 11 километра по километража на ладата, внушително разстояние, а в онези години, дълго преди метрото – дваж по-далечно. Запомних си го за домашен анализ, но и в него нищо не постигнах.
Дълги години връщах изречението в ума си, разглобявах го и го възстановявах. Накрая установих, че истинският дразнител в него не е думата „суетен”, а думата „далече”. Суетата можеше да бъде само гориво, и то като всяко друго – сипваш и караш. И така стигаш „далече”. Но къде е това далече? И до какво ще бъдеш близо там? Животът не подсказваше нищо.
Вече бях разисквал подобен казус със събрата Иван Методиев
Беше химик по професия и в началото го нарочиха за трудоустроен в поезията. Не бяха справедливи, а той бе тщеславен, тормозеше се. Появих се в кафенето мокър и премръзнал и му се оплаках от живота в крайния квартал. Веднага съзря шанс да покаже превъзходство – живееше в някакво таванче над кафене „Шапките”, съвсем насред града. Запали от място: сам не съм знаел колко съм прав – едно нещо е да живееш в центъра, а съвсем друго - в периферията. И започна да ги реди едни – с апломб и вдъхновение. Ядосах се, изведнъж „Младост” ми домиля, чак не можех да се позная. Да бе! Сега ще видиш ти...
„И знаеш ли – рекох нежно и подло, – дано не съм прав, но имам едно подозрение: че който си е в центъра, той и на литературата в центъра стои, а ние по краищата и там сме си на края...” Поетът разцъфна, ококори се, завъртя очи: ”Да – провикна се възторжено – точно така е: централните в центъра, крайните – на края!” Имаше да каже още нещо, но го прекъснах: „Добре поне, че сме на предния край...”
Може би не трябваше да го правя. Иван се срина, стопи се върху стъклото на масата, прозря клопката и очите му насъбраха безпомощен гняв. Онова „далече” придоби ново, изненадващо значение. Предстоеше ми да работя с поета няколко години, в една редакция, в една стая. Много пъти го залавях съвсем близо до идеята за отмъщение, но споменът за онзи следобед в писателското кафене го разколебаваше. Аз пък от своя страна понякога се сещах за онова „център” и „далече” и размишлявах скучно и безплодно и, най-главното, без това да ми е работа.
Близо и далече, център и покрайнина – в изкуството това не е като в делника,
който протича около нас. Дори в зависимостите си един от друг те не са равноправни. Изкуството активно и безразборно се намесва в живота. Той в изкуството – никога. Само изглежда, че му влияе, че му се бърка и дори, че го управлява. Всесилните в живота нямат дума в художеството, те могат да посочват, да обдаряват, да унижават, да лишават, да изтезават неговите създатели, да разбиват, дори да прекратяват техните съдби. Но истинското изкуство остава недосегаемо, за него е валидна думата „възвишено”, а за живота – не. Чували ли сте за възвишен живот? Не, нали! Това са две нива, които се докосват само у човека. Дори не е ясно кое от тях е по-високото. Защото, когато става дума за изкуство, там това, височината, също не е нещо еднозначно. В изкуството, както неведнъж съм вече заявявал, дълбокото също е... високо. Там посоките „нагоре” и „надолу” имат различно от житейското им значение. Странното е, че това толкова ме занимава сега, след като, оказва се, отлично съм го знаел още като млад поет. Имам едно стихотворение („Песен”), в което доста убедено заявявам, че върхът на водата е надолу. И днес не съм се отказал от това.
Има върхове, които са „надолу”
И тези върхове са в художеството.
Комични, но и печални са опитите, по аналогия с останалия наш живот, да се обособява „елит” и в изкуството. За щастие точно хората и силите, които имат необяснимата амбиция да подреждат творците и творбите, да ги разполагат по върховете или в ниското, са спасително неграмотни в координатната система на изкуството*. Там нито метафорите, нито посоките са като в другия ни свят. В изкуството има върхове, но има и глъбини. Има висока литература например, но има и дълбока. Само в изкуството „горе” и „долу”, „високо” и „дълбоко” не се отричат помежду си, но това е знание за посветени.
Колкото до „близо” и „далече” – към всяко от тях си струва да се стремиш. Ако не за друго, поне за да установиш колко недостъпни са и те.
–––––––––––––––––––
*Още се помнят срамните призиви на злополучни литератори след промените „старите”, „предишните”, „досегашните” да... отстъпят мястото си на новите, неизвестните в „ранглистата” на поезията и прозата. Вероятно тези кандидати си представяха присъствието там като някакво назначение и затова сънуваха нещо като овакантени щатни бройки, очакващи да бъдат запълнени от тях. Те нямаха съзнанието, че в литературата всеки може да присъства единствено на своето място и че при най-добро желание не може вече да го освободи. Литературният „щат” не се формира според критиката, според учебниците, според списъците с награди, писателят се записва в нея единствено с творбите си и дори когато бъде „отстранен”, премълчаван, низвергнат, дори физически премахнат или просто мирно преселил се в отвъдното, творбите му остават, те му „пазят” мястото. И дали е горе, или долу, дали е в центъра, или накрая, това място е завинаги негово и с никакъв апетит, истерия или подлост не може да му бъде отнето. Той си остава там и на никого не пречи да си потърси място в това небе, където винаги има „щат” за още една звезда.
