"Дечко Узунов. Разпилени спомени", Аксиния Джурова
Университетско издателство "Св. Климент Охридски"
През февруари се навършиха 125 години от рождението на големия български художник Дечко Узунов. Вероятно тази годишнина е била повод за публикуването на спомените, които той е написал на хвърчащи листове в последните години преди смъртта си по молба на Аксиния Джурова. Така че Дечко Узунов е колкото тема на тази книга, толкова и неин съавтор. Книгата съдържа размисли и спомени на Джурова, откъси от нейни интервюта с художника и собствените му записки, както и снимки от различни периоди.
През близо 90-годишния си живот той е учил и преподавал, пътувал, дружил с някои от най-видните художници, писатели и музиканти на своето време. Един от съоснователите е на кръга "Родно изкуство". Работил е в много различни области на изобразителното изкуство – изящно и приложно, портрет и пейзаж, кавалетни и монументални творби, живопис и графика, илюстрация и сценография. Дечко Узунов е една от най-ярките и влиятелни фигури в българската култура. Негови произведения могат да се видят в различни експозиции, в книгите, които е оформил, а стенописите му – на стените на ред обществени сгради.
Но времето минава и книгите с мемоари, историческите и документалните издания добиват все по-голямо значение, те са съпротива срещу забравата, а за по-младите читатели – повод за първа среща със значими творци от близкото и не толкова близко минало.
В този смисъл, книгата е интересна, но недостатъчна. Представянето на художника е откъслечно и схематично. Има повече оценки, отколкото случки. Самото книжно тяло е несъразмерно тънко, кориците са твърди и са по-дебели, отколкото всички страници, взети заедно. Оформлението е елегантно и привлича окото. Заглавието е изписано с почерка на Дечко Узунов, най-вероятно наистина с автентичния му ръкопис. Съдържанието се дели на две части – първата част съдържа спомени и интервюта; а след това записките. Тази първа част обаче е отпечатана с немилостиво ситен шрифт, който няма логично обяснение.
А макар и оскъдно скициран, образът на художника е интересен и буди симпатии. "Не завиждаше на никого…", "Притежаваше завиден аристократизъм и една небрежна освободеност в поведението…", "Запази завидното си чувство за хумор, както и еротичната тръпка в платната и акварелите до последния си дъх.". "Приемащ изкуството като забава… притежаващ изтънчена чувствителност… достигнал до тази точност на четката, която може да се сравни само с категоричността на японската калиграфия… останал докрай извън чувството на завист, смятайки го за братоубийство…". Ех, да имаше и примери…
Самият художник отговаря интересно, дори вълнуващо, на въпросите в интервютата. Дори в напреднала възраст той вижда себе си така: "Все същото дете от Казанлък, което слиза по дървените стълби с огледало в ръце. Краката му са на земята, а очите – в огледалото, през което гледа облаците."
Дечко Узунов е починал преди почти 40 години. Няма го, и ако някой иска да го опознае, може да разчита само на книгите и спомените. Затова имаме нужда от истории, в които повече да се усеща какъв е бил живият човек, какво е направил, как се е отнасял към нещата. От повече случки и събития, повече топлина. Забележителен пример в тази насока е книгата за Владимир Димитров-Майстора на Кристина Туджарова, с биография, преразказана ясно, просто и сладкодумно като за деца.
"Разпилени спомени" събужда апетит за знание, но го залъгва едва-едва.
