"Джентълменът от Перу", Андре Асиман
превод Радостин Желев, издателство "Лабиринт"
Андре Асиман рисува мигове, озарени от ореола на щастието. Отбелязва ги на картата, описва с тънки линии пътеките, които приближават и се отдалечават от тях. Щастието е кратко, то е митическото Ел Дорадо, където не можеш да останеш и не можеш да се върнеш, след като веднъж си го напуснал. Време и място на истина, там човек открива най-доброто от себе си, вижда отворени вратите към всички прекрасни възможности, възвръща си невинността и способността да се слива с другия безкористно и изцяло.
А после се срива в пропастта на самотата и мрака; защото след любовта винаги сме сами. "Не само мъката да гледаш как човекът, когото си обичал – ако изобщо си го обичал, ти обръща гръб, но и самотата, която идва след любовта, самотата, за която сме вярвали, че сме прогонили от живота си веднъж завинаги… Лишени от любов, погубени и сами."
Може би трите текста – повести? новели? дълги разкази? – които съставляват сборника, трябва да се четат в обратен ред – първо "Мариана", после "Стая край морето" и накрая "Джентълменът от Перу". Така читателят няма да остане със зейнала празнина там, където до преди малко е било сърцето му. И трите текста обговарят любовта, обживяват я като голяма и красива празна зала, предоставена на разположение на въображението ни. Андре Асиман умее да говори за любовта толкова проницателно и изящно, че с думите си като с инструменти на ювелир шлифова неясните ни представи, спомените, самото ни понятие за любов, и го поставя пред очите ни брилянтно, изкусително… и недостъпно.
Краят на любовта е толкова сигурен, колкото и началото й. Все едно за да има любов, тя трябва да свърши. Марияна от третия разказ пише на мъжа, който я е изоставил, и потъва до самото дъно на своето нещастие, за да осъзнае случилото се, да подреди чувствата си, да ги превъзмогне. "Понякога имам усещането, че животът ме е поканил да живея. Аз съм приела. Но животът е размислил и е отложил поканата за друг път." И в същото време: "Ако умра, ти ще си отидеш от мен завинаги. И тази мисъл е непоносима. Не мога да умра."
Срещата на двамата герои от втория разказ представлява билет за излизане от чистилището на два умерено щастливи живота, които кретат без любов. Възможността да усетиш отново трепета от погледа и докосването на другия, чувството, че всичко, което правите заедно, е неистово интересно и би искал да не свърши никога; радостта от възвърналото се желание да дишаш, да вървиш, да вкусваш – всичко това им се предлага от случайността. И той, и тя са на възраст над 70, имат семейства, деца, внуци, работа, интереси, и любовта, която ги осенява, може да застраши баланса, граден с десетилетия. Те са достатъчно умни и мъдри, за да разпознават знаците и да наблюдават с любопитство случващото се. Трябва да решат осъзнато дали да бъдат безразсъдни. "Все още не сме мъртви, не сме увредени… все още има неща, които искам. Но какво ще кажеш да разтворим прозореца към балкона на хотелската ни стая и да погледаме изгрева над Везувий?" Възрастта не е пречка пред покълващите чувства на героите, напротив, именно тя ги прави специални, точно заради нея мигът е възможен.
В първия разказ любовта и е, и не е. Тя се е случила в цялата си триумфираща прелест, а после е била погубена. След нея остава само свръхестественото знание, че животът е по-кратък от любовта и тя може да се върне и да се повтори, все така невероятна, съвършена и неуловима…
А силата на копнежа прелиства страниците на тази книга и докато вие я четете, тя чете вас.
