„Мълчанието на цвета“, Нарине Абгарян
превод Иван Тотоманов, издателство „Лабиринт“
Талантът на Нарине Абгарян е, че тя наистина вижда това, към което гледа. Установява контакт очи в очи с всичко по пътя си, и дори да сключат погледи само за секунда, тя долавя важното. Може да е само едно нещо за човека или за града, но то е значимо; и вероятно заради светлия й характер – хубаво. И най-огруханият от работа и несгоди човек, и най-бедният град, и най-невзрачното място грейват в светлината на вниманието й. А после тя умее да сподели това, което е видяла. Наблюденията и спомените й съдържат прозрения, свързани с нещо по-високо, по-важно, нещо, което не е постоянно на показ. Както героите от „Едно сърце“ по изгрев изнасят навън най-скъпото си притежание, за да го покажат на Бог; така и Нарине Абгарян подрежда в книгата съкровища, които е зърнала за миг, но макар и скрити, вече знаем, че ги има, и ще се взираме за тях.
Това е причината читателят да търси и себе си по страниците. От там е и лекото бодване от разочарованието – е, само това ли има да се каже за Варна? От там е и безкрайната изобретателност на небето, всички детински трикове и момичешкото му кокетиране, за да бъде забелязано. В „Мълчанието на цвета“ има много, като нищо може и да са десетки, описания на небеса – едно с едно не си приличат небесата, и всички те са съпричастни и грижовно надвесени над този хубав грешен свят.
„Да взема болката ти“ не е само езикова формула, механичен израз, който промърморват арменците, когато се разминават на пътя. И ежедневните поздрави и думи, и словесните, и физическите жестове в историите на Нарине Абгарян са като измити, преоткрити, дори като използвани за пръв път в най-чистото им, пълно, цялостно значение. Разказите взимат болката, държат я нежно като бебе, виждат цената й и я плащат. Автобиографичното е във всяко изречение, събитията от миналото са неразделими от настоящето; трудно (а вероятно и излишно) е да се опитаме да отделим разказвач от автор. Войната – сега и винаги, гладът, раздорът, непосилният труд – всичко е сега и винаги. „Спрях да спя като хората през септември, когато започна войната. След това войната свърши, а безсънието ми – не.“
Това е майчинско писане. Обичливо, грижовно, откровено, закрилящо, справедливо. То познава слабостите, но с любов изтъква силните страни, красивите чувства, добрите жестове. Насърчава, утешава и се радва. Дава храна за размисъл. И изобщо, дава храна.
За храната в книгите на Нарине Абгарян и дори само в „Мълчанието на цвета“ може да се напише изследване, исторически преглед и отделна готварска книга. За отглеждането, доставянето, приготвянето, сервирането и изяждането на храната, ритуалите, свързани с нея, вкусовете и ароматите, храната като спасяване, причастие, награда, прошка и тържество. В свръхсетивния й свят, дори чисто физически, като възторг от чудото на сетивата, храната е стомах, сърце и мускули, тя е живот. От всички невъобразими видове сирене до всички непроизносими специалитети от традиционната арменска кухня.
Каквото и да разкаже Нарине Абгарян, все е красиво, затрогващо и честно. Езикът й е разкошен. (Преводът на Иван Тотоманов на български език, традиционно, също е прелестен. Какви хубави, дъхави, изобразителни думи е намерил, как е предал музиката и ритъма!) Каквото и да напише, читателите й на всички континенти ще купят книгата и ще я прочетат с наслаждение. Това обаче крие риск за писателката. „Мълчанието на цвета“ безспорно е удоволствие, но оставя и усещането за нещо само започнато и оставено така. И първата повест, и „Едно сърце“, и почти всички кратки текстове от калейдоскопа на този сборник, носят в себе си възможността да бъдат развити и разгърнати до пълноценен роман. Така започнати (и изоставени), те са като семена, на които пребогатият градинар не е отделил време и място, за да ги отгледа до пълната им сила и красота.
Нарине, напиши ни роман!
