„Смокинята“, Горан Войнович

превод Лилия Мързликар, издателство ICU

"- Вие двамата сте от другата страна на границата – бяха първите й думи, след като влезе. – Сякаш някой е начертал границата вътре в мене. Разграничиха ни, разграничиха всички ни. Между мен, майка ми и баща ми теглиха черта. Сега някой решава за това дали мога да видя родителите си."

"Смокинята" е роман, който не се преглъща лесно. На вкус е като дебел резен мек бял хляб, намазан със сладко от смокини по домашна рецепта. Нахвърляш се на хляба, сладък е, познат и вкусен като детство, но още първата хапка присяда на гърлото и предизвиква болка в областта на сърцето.

Става дума за обикновени житейски обстоятелства и човешки взаимоотношения – хора се събират и разделят, родители отглеждат децата си, възрастни съпрузи се подкрепят взаимно. Жестовете са логични и обикновени, без особен драматизъм или тържественост; описанията – сочни и наситени с детайли. И в същото време между думите и редовете се натрупва все по-силно напрежение. Усилие да осъзнаеш кой си ти, кой си бил преди, да си спомниш и да удържиш личността си цяла.
Забрава, отсъствие, отчуждение, пиянство, деменция, смърт – има толкова много начини да загубиш устоите си.

Изтощителният копнеж по идентичност принуждава героите да четат некролозите, да се пускат по реките на спомена, да си измислят минало. Още в началото на романа една от героините въстава срещу постоянното фотографиране, което ни засипва със свидетелства за миналото и не ни позволява да го съчиним такова, каквото бихме искали да бъде.

Езикът, родното място, семейството също са несигурни убежища. "Държавата се разпадаше, разпадаха се и Сафет, и Дане." Вече няма мир, а безброй поводи за съперничество, напрежение и заплаха. Хърватин, словенец или босненец, евреин или сърбин? Нациите и вероизповеданията в общество, в което е имало мир, сега се превръщат в пресичащи се разграничителни линии вътре в семействата и вътре във всеки човек. Налага се всички да направят избор още със записването на новородените. Неразбираеми, принудителни решения.

Защо всички тези умни, чувствителни хора, които се обичат и са свързани, вече не могат да се разберат? Какво налага да си станат чужди? Любовните провали, усещането за разгроменост, крахът на света, който ги отхвърля като чужди; телата им, които са далечни и недостъпни дори в общото легло. Три поколения от едно семейство, свързани от обич и разделени от някакво неволен разлом, който те не искат, нямат корист, нямат нужда от него, но не могат да го спрат. Те не са особняци или психопати, обикновени пълнокръвни хора са – обичат децата си, работят, сядат на по ракия, ходят на екскурзии, обзавеждат домовете си. Сякаш тази самота и отчужденост се сгъстява около тях заради шегите на съдбата, или защото просто Бог е голям кретен – както често казва Александър. Кое е божи дар и кое – божи знак? Може ли някой да попречи на външните сили да го местят по света?

Няма кого да попитат, тяхната крехка, чуплива тишина не би понесла толкова крещящ въпрос. "Знае, осъзнава… че потъпканите идентичности никога не са наистина потъпкани, че въздействат изпод повърхността, непрекъснато, и щом си пробият път до нея, могат да са по-пагубни от всички останали идентичности, понеже всичко отречено и отблъснато притежава някаква особена сила, с която за миг би могло да надделее и над нас, и над всичко, което си мислим, че сме."

Само смокинята на двора расте и дава плодове, и стърчи като единствено уверение, че познатият ни свят все още съществува.