"Съперницата", Ерик-Емануел Шмит
превод Антоанета Робова, издателство "Леге Артис"
Мария Калас е сред личностите, които предизвикват незатихващ интерес и с биографията, и с изкуството си. Книгите, написани за нея, противоречиви и допълващи се, продължават да доизграждат образа ѝ, да принасят дарове пред нейния гений и да добавят светлина към паметта за нея.
През 2023 г. по случай 100-годишнината от рождението на оперната дива Мария Калас във Франция излиза повестта "Съперницата". Подходът на Ерик-Емануел Шмит към темата е парадоксален. Той създава нова героиня – Карлота Берлуми, и я оставя да изговори и обоснове всички лоши неща, които биха могли да бъдат казани за Ла Дивина.
Берлуми и Калас са оперни певици, които стартират кариерите си по едно и също време, със сходен белкантов репертоар. В началото всички предимства са на страната на Карлота – тя е красива, пищна дама с щастлив характер, с безкраен апетит за музика, успехи и любов. Тя носи вроден талант, който няма интелектуалния капацитет да осъзнае, нито дисциплината – да го култивира и развие. Затова и се отнася надменно и снизходително към младата Мария Калас, като се надсмива над лошия ѝ външен вид в началото, а после на усилията, с които тя преобразява външността си. Според Карлота да сътрудничиш на оркестъра, да се учиш от диригентите и режисьорите, да репетираш всеотдайно – това са признаци на слабост, сметкаджийство и подмазвачество.
Неусетно обаче присмехът преминава в страх. В завистливите представи на Карлота те двете са съперници и се състезават. Параноично и неоснователно тя започва да мисли, че неуспехите ѝ се дължат на Калас, че публиката, директорите на театрите и пресата са в заговор срещу нея. Що за несправедливост! Ами че тя има толкова хубаво "до", да не говорим за нейния "си бемол", тя е толкова приятна, така удобно вписана в лоното на традициите. В нейните очи новаторството на Калас и могъщите промени в света на операта, новите разбирания за изкуството… това е направо неприлично!
"Това е непристойно, токсично, това изобщо не е опера, ами е… ами е… И аз не знам какво. Тази госпожа (Калас) и аз не упражняваме една и съща професия. Тя никога не те оставя в креслото ти да слушаш на спокойствие мелодия или да очакваш сладостен висок тон, не, тя ти пречи да се наслаждаваш, тя хвърля в лицето ти своите емоции, принуждава те да повярваш, че е пачавра, после жертва, после умираща, а това няма нищо общо с белкантото. О, какво главоболие! Човек не отива в театралните зали, за да страда. Например аз, когато пея, изпитвам щастие. Надявам се, че и другите също… Колко е отровна тази Калас!... Пеенето е за отпочиване след добро похапване, толкова е просто, гладко, радостно…"
Карлота Берлуми доживява до близо стогодишна възраст и до последния си ден не спира да се бори срещу непоносимата несправедливост, че не тя е звездата. Честолюбието ѝ понася безброй удари, но тя винаги се чувства като жертва. В момента, в който се изправя пред огледалото и не успява да отмести погледа си навреме, истината я помита и това е нейният край.
Дори и Мария Калас да е "най-голямата илюзионистка", да е "терористка, която се самоунищожава със своите бомби – да, тя пя всичко и именно защото пя всичко, не пя дълго."… Мария Калас е гениална в своето изкуство.
"Калас пееше красиво. Непоносимо красиво. Пластично, подвижно, плавно, пеенето ѝ едновременно отчайваше и утешаваше. Стимулираше и успокояваше, защото въплъщаваше живота в неговите крепкост и крехкост. Гласът на Калас, едновременно мощен и скръбен, свързваше човешките сила и уязвимост. Какъв контраст между мрачния звук и чистата линия! Това напрежение създаваше пленително чудо."
