Очарованието на отминалото време не се дължи само на набедената днес носталгия по социализма. Поколенията обикновено се изхитрят да компенсират всеки недостиг на битието, намират си причина да бъдат различни от начертанията, които им се възлагат. Самото човечество непрекъснато компенсира нещо – дали дрезгавия вкус на оскъдицата, дали опасния натиск на изобилието, дали каквото се сетите още от изпитанията на световната история. От тази човешка съпротива са се родили не едно и две чудеса на изкуствата.
Времето на детството и младостта ни беше твърде бързо, промените му придаваха скорост, която не ни позволяваше да се вгледаме в нещата, повече се озъртахме, колкото да вникваме какво се случва. Героите му бяха едни сурови, някак си фатално устремени към бурите на класовата борба, нежността им бе противопоказна – размекваше ги, третираше се като вид дисидентство. В един момент това възпламени страстта към по-топлите, по-меките тонове в пейзажа, обществото бе завладяно някак императивно, дори стресово от човечни, разбиращи и снизходителни към личността творби на световното изкуство. Хуманизираше се онова общество с неподозирана бързина, гордо и някак отмъстително откриваше в себе си, че прекрасните му слабости не са потъпкани и заличени. Беше първото, най-сладкото размразяване. Ние, още студенти, се опивахме от него, усещахме свобода под сърцето си. Въпросът беше какво ще правим с нея.
Бяхме жадни за забранени чувства и внимавахме да не пропуснем нищо. Просто искахме младост като на нашите родители – без предписания и без юзда. Книги без идеология и без канон, реализъм без лакировка. Преводите на Шели и Бърнс се предаваха по безкрайната студентска верига, ако на маса някой започнеше да рецитира „Лека нощ” или „За старата любов”, обикновено масата подхващаше и не бе рядко тази декламация да се завърши от цялата кръчма. „Малкият принц” превзе всички възрасти – човечността в него надхвърляше съзнанието на века. Това беше хуманизация с най-прости средства, ако имаше по онова време идеологическа диверсия, то тя бе точно в това – връщане на човека към ценности и идеи, без които човекът не можеше да съществува. В полския център „въртяха” Вайда – „Пепел и диамант”, девойките полудяваха по разколебания и от това загадъчен Збигнев Цибулски. После „Роко и неговите братя”, „Иваново детство”, „Сенките на забравените прадеди” – тези филми ни засипваха с отговори на въпроси, които в нашия свят никой не беше дори задавал.
Спомням си прожекция на „Един мъж и една жена” в БИАД
Излязохме от салона и никой не си отиваше. Мълчахме и изпълвахме улица „Раковски”. Автомобилите наближаваха и спираха. Сирените им озвучаваха това мощно човешко мълчание и придаваха на вечерта нещо баладично. Доведоха регулировчика от кръстовището с „Цар Освободител”, един артистичен и засмян милиционер, любимец на София – да очисти задръстването. Той набързо и жизнерадостно разпрати колите по пресечките, ръкопляскахме му.
Градът полудя по импресионистите, албумите им се разграбваха, крадяхме ги един от друг. Железните характери излязоха от мода. Героиката трябваше да направи крачка назад. Всички извадиха, признаха (най-вече пред себе си) обикновените си чувства и мечти. Изкуството отвори прозореца към действителния живот. С неговите страдания и съмнения, с неговите прости мерки за добро и зло, с трудните му радости и победи, с щастието – като лична, а не обществена ценност. И с любовта, то се знае.
Някъде по онова време се заговори за някаква двойка лекари, мъж и жена, които били на работа в Африка и там се заразили с проказа. Разказваше я тази история поетът Орлин Орлинов – веднъж я изслушах от самия него. (Орлин бе близък с Голямото Добрутро и това правеше историята да изглежда достоверна. Самият той изглеждаше развълнуван, никой на масата не се усъмни.) Според техния договор в случай на подобна зараза с неизлечима болест нямали право да се връщат в България. Но те се прибрали, издействали си го някак, и санитарните власти ги заселили на някакъв необитаем остров насред Дунава. Достъпът до острова бил забранен и там щели да останат до смъртта си.
Разказаното ме разтърси, мислех само за него
След няколко дни ми го „потвърди” Слави Божанов, съученик от Плевен. Учеше медицина и чул това да се говори във Военната болница. Аз пък го предадох на компанията ни от сладкарница „Варшава”. Толкова ни трябваше. Част от масовата култура на социализма бяха вицовете и слуховете. Днес те са почти непознати. И едното, и другото бяха забележително жилави и се разпространяваха почти епидемично. Мисля, че властта ги оставяше да „изпускат парата”, че ги контролираше, а някои от слуховете направо ги съчиняваше сама. (Лично аз им вярвах само когато бяха за увеличаване на цените. В една-две седмици се сбъдваха.) Някои слухове живяха удивително дълго. Но мисля, че това с острова на двамата лекари не беше точно такъв слух. Поне никой никога не го отрече, нито потвърди.
Сюжетът дълго занимаваше нашата група от студентски литератори и просто запалянковци. Намагнетизираше ни драмата, която се разиграва в самота, в несгода и под знака на смъртта. Антон Кафезчиев обяви, че ще напише сценарий, понякога споделяше хрумванията си и ние ги обсъждахме напълно сериозно. Давахме му идеи, повечето от нас донасяхме от къщи цели епизоди. Друг, вече появил се в печата белетрист, Г.К.,оспорваше всеки от тях, предлагаше алтернативно развитие, нямаше скука, разисквахме с жар. „Филмът” се оформяше пред нас, направо си ставаше интересно, вълнуващо. В него двамата прокажени не бяха съпрузи, влюбени бяха - лекар в зряла възраст и млада жена. Заразил се само единият, другият го последвал в изгнанието. От селото срещу острова им оставяли храна, лекарства, каквото още им трябвало, но никой не ги видял повече, криели се от хорските очи.
Разгръщахме тази любовна „лента” с подробности от бита, от подслона, с керваните от шлепове, пъплещи край убежището им - скрити в тръстиките, двамата ги гледаха с копнеж. Никой не предлагаше любовни сцени. Всъщност филмът не изглеждаше да се случи като любовен. Дълбокото фатално чувство на героите ни респектираше, бяхме твърде млади да се ровим в него или, както днес е модерно, да го изследваме. Вероятно ни се е струвало, че ако такава любов се „разкадрова”, тайнството й ще се погуби и тя ще измести посланието. Привличаше ни повече любовното изпитание, жертвите и изстрадването на любовното чувство. Били сме си поети и разказвачи още тогава, а кой знае защо се вживявахме в нашия „филм” съвсем като зрители. Не си представяхме каква развръзка ще се появи накрая, но дори не помисляхме за хепиенд. Щастливият край още не бе превзел българския екран. Инстинктивно усещахме, че не бива да го уплътняваме с действителност, па макар и „дунавска” – филмът трябваше да се постави на фона на вечността, да се разиграе между две души, посочени от съдбата. Темата беше наистина „вечна”, извън актуалното време. Така отпадна и най-атрактивното ни намерение да се качим на някой от речните пътнически кораби и да огледаме островите по Дунава – да харесаме „терен” за филма, който да приземи сценария. Решихме, че никакво приземяване не беше нужно на тази филмова поема, извисяването се явяваше по-естествено, единствено логично. Едно не мога да си спомня само – бяхме ли вече гледали, или не бяхме японската кинокласика „Голият остров”...
Нашият „проект” бе прекратен твърде болезнено
Като краткотраен минен инженер Тони Кафезчиев пазеше в съзнанието си саморазрушителен спомен за подземна трагедия в далечен рудник. Един ден демоните му се изтръгнаха на свобода и незабавно го затвориха да го лекуват. Нямаше вече на кого да подсказваме сцени и идеи. След време нашият сценарист се върна от клиниката, но вече без своя филмов сън. Може би заедно с болестта му бяха излекували и мечтата...
Ние пък вече бяхме потънали в собствените си писателски планове. (На които, както е известно, никога не им се вижда краят.) Вероятно в тях потъна и онзи остров на любовта, който – никога не стана ясно – или беше съществувал, или не. По Дунава още плаваха старите „царски” пътнически кораби и понякога се качвах на някой от тях, гледах как бреговете на две държави се изнизват покрай мен и се взирах към островчетата по пътя си. Вярвах, че ако онзи от „филма” бе съществувал, щях непременно да го разпозная.
Днес повечето „съавтори” от „Варшава” не са живи. Самата сладкарница изчезна някъде из прехода. Необикновеният плам на онази любовна история угасна или просто се отмести някъде в пространството. Надявам се да е второто: чудесно е, когато за любовта някой все още мисли като за единствена, изключителна, неутолима. Точна такава ни се струваше онази, въобразената (а може би все пак не!) от острова на прокажените. Сияйна, саможертвена, безсмъртна. Непостижима. Невъзможна. Сега, почти на светлинна година от онова момче, което бях тогава, ще го кажа с други думи: обикновена любов. И... истинска...
