В детството си Изабела Шопова мечтаела да стане първата българска жена космонавт. По онова време никой около нея не пътувал. Родена е във Варна, но израства на село, сред семпли, земни хора, никой от които не мечтае за далечни земи. 

"Била съм един вид имигрант, без да го съзнавам", спомня си Изабела 80-те, когато семейството ѝ се нанася в най-далечния и негостоприемен квартал на града – Владиславово, сред други новодошли другоселци. "Инфраструктурата беше недоразвита, нямахме телефони, градският транспорт беше кошмарен, нямаше достатъчно класни стаи в училище и учехме на три смени. Кал, бетон и грохот на излитащи самолети. Без да знаем, живеехме в имигрантско гето. Но пък беше весело - със съседите от блока (имигранти като нас) бяхме като едно голямо семейство."

Изабела се научава да чете рано, на 11 е приета в експериментална паралелка за изпреварващо обучение в математическата гимназия във Варна и се дипломира, преди да навърши 16. После завършва "Радио- и телевизионна техника" през 1993-та - точно когато всички варненски заводи затварят и стотици опитни инженери остават без работа. "Потенциалните ми работодатели мислеха, че се шегувам -

21-годишна с новичка диплома в едната ръка и новородено бебе

в другата, търси работа като инженер”, припомня тя бурните години на прехода. През 2002-ра решава да последва съпруга си в Нова Зеландия. И както в историите на хобитите Билбо и Фродо от Средната земя, заснети на тези далечни острови от Питър Джаксън, пътят и приключенията сами я намират...

"Никога не съм мечтала да бъда писател", признава Шопова. Но в далечната Нова Зеландия писмата, които пише до близки и приятели у дома, се оказват единственият начин да контактува със себе си, "с това мое Аз, което познавах, преди да заминем". "Припомнях си, че не съм човек без слово, какъвто бях в ежедневието с бедния си английски речник, с невъзможността да комуникирам и да разбирам света около себе си." Писмата се трупат, приятелите ѝ в България ги четат и споделят с удоволствие. Един ден някой я насочил към популярен сайт за българите в чужбина - ide.li, където нейните разкази стигат до по-широка аудитория... 

И така, когато шест години по-късно семейството се мести в Бризбън, Австралия, Изабела Шопова събира всички писма за Нова Зеландия и се осмелява да ги предложи на издателство "Колибри". Така излиза "На изток - в рая". Приключенията ѝ на австралийска земя пък се превръщат в "На запад от рая".

Едно от нещата, които най-много я впечатляват във втория ѝ дом - Нова Зеландия, е природата: красива, чиста, недокосната. "Но времето е страшно дъждовно. Там научих, че ако някое място е много красиво и зелено, трябва винаги да си леко подозрителен", шегува се Изабела. За разлика от времето много ѝ допадат новозеландците и тяхната житейска философия. Те са изключително позитивни хора, които са преодолели комплекса, че са изолирани от света, и са се научили да живеят в настоящето. Не се обграждат с вещи, не обръщат особено внимание на материалното. Това е пропило живота на островите до такава степен, че обществото е практически нетолерантно към хора, които поставят парите и властта на първо място. Личности, които са много успешни и внезапно забогатяват, буквално са принудени да напускат страната – те просто не намират среда, споделя тя.

Австралийците имат много шеги и вицове за съседите си

и за техните овце - типичният хумор на хора от големия град, които се присмиват на тези от малкото село. В Бризбън варненката се сблъсква с коренно различна култура и начин на живот, но оценява и предимствата на космополитна Австралия, която нарича "най-добре пазената тайна на света". "Фантастично красива, интересна, не само като място за туризъм, но и за живеене, но много малко хора знаят за това просто защото е много далеч. Освен това мащабите са огромни и туристите често казват, че са подценили това", описва я Изабела. "Самите австралийци живеят в няколко големи града и не пътуват много из страната. Когато писах книгата за Австралия, направих усилие да обиколя всички щати и да посетя поне по-значимите обекти във всеки от тях - но, разбира се, това не е никак лесно. Примерно северозападният ъгъл - от Дарвин към Бруум, и до ден-днешен остава неосъществена мечта."

А как се стига до ледена Антарктида и "На юг от разума"?

"Имах план, но както става с повечето планове, той се реализира по начин, различен от предвиденото", засмива се пътешественичката. Тя таи мечтата с години, докато един ден попада на интернет страница, която обявява свободни работни места за... Антарктида. "Като прочетох това, сърцето ми спря. Никога не ми бе минавало през ума, че в Антарктида хората ходят просто на работа. За мен дотогава това беше някакъв екзотичен свят на герои с нечовешки способности и умения. То е като днес да намеря сайт, който да рекламира работни места на Луната – ще бъде точно толкова смайващо за мен. И това не бяха работни места за учени и професори, а най-обикновени – за готвачи, хора по поддръжката...".

След като сканирала набързо списъка с професии и установила, че не владее нито една от тях, Изабела започва да търси начин да кандидатства към Австралийската антарктическа дивизия. Те имат добре дефинирана програма със свои изисквания и критерии. Отнема й години. "През тези години непрекъснато четях за Антарктида, четях книгите на хора, които са били там. В резултат натрупах купища информация, която сортирах в папки", спомня си Шопова.

По времето, когато решава да пише на проф. Христо Пимпирев с молба за препоръчително писмо, което да ѝ послужи пред Австралийската антарктическа дивизия, българката вече има дълъг списък с добре проучени теми, за които иска да разкаже. Като част от молбата е прикачила част от своите материали, както и препратки към двете книги, които е написала. "Професорът ми отговори кратко, но много мило – разбира се, ето препоръчителното писмо, и накрая завършваше с изречението:

"А ти всъщност не искаш ли да дойдеш на българската база?"

Изабела не е одобрена за антарктическата дивизия на Австралия, но успява да се включи в българската експедиция. "Българската база е като една много добре оборудвана планинска хижа. Очаквах, че животът там ще бъде суров, ще се борим с тежки климатични условия, но реалността е доста различна. Първо, там се ходи през лятото, когато на остров Ливингстън температурата е около нулата. Когато дойдох в София на следващата година да представя книгата си, беше минус 10, минус 15 градуса. Независимо че бях облечена с всичките си антарктически дрехи, ми беше много по-студено!"

Най-новата книга на Изабела Шопова "Подир сянката на кондора" проследява двумесечното пътуване на майка и дъщеря през пет държави в Южна Америка. Дъщеря ѝ е едва 9-годишна, когато семейството напуска родината преди две десетилетия. Желанието на момичето е този път да пътешестват без никакви планове, резервации... обратно на навиците на майката всичко да е планирано и разписано. Това води до някои драматични моменти, но "което не ни убива, ни прави по-силни", цитира Ницще Изабела. 

Много ги впечатлява Боливия - страна, богата на древни традиции и култура, но по-слабо позната и туристическа от Перу. Но Перу също ги посреща изключително цветно, разнообразно, интересно. "Еквадор не ме впечатли с нищо, но виж, Галапагоските острови, които са част от Еквадор, са едно от най-невероятните места на земята. Колумбия е изключително красива – има лоша репутация заради политическата нестабилност, но с изключение на Богота, където преживяхме два дни на терзания дали сме в безопасност, не сме се сблъсквали с никакви форми на насилие или несигурност. Сърцето ми остана в Картахена", припомня си пътешественичката. Не ги впечатлява особено Северно Чили.

"Имахме драматично начало, когато се разболяхме тежко от височинна болест, после дъщеря ми направи някакво възпаление с много висока температура. Бяхме на място, където

нямаше лекар и нямаше международно летище, откъдето да си отидем

Единственото, което можех да направя, беше да я кача на автобус и да пътуваме 10 часа до най-близкия голям град", припомня си майката най-тежкия момент от пътешествието. "Случи се това да е Сукре, старата столица на Боливия. Отидох с твърдото намерение да идем директно на летището. Но тъй като Сукре е много по-ниско, дъщеря ми се събуди, огледа се и каза "гладна съм". Оказа се, че са били ефекти от височинната болест." После имат и други премеждия, но никое не може да се мери с това. 

Пътуването с автобус из Южна Америка обаче се оказало цяло изкуство. "Автобусите не спират, по 12-18-24 часа се движат през абсолютно безлюдни пустинни територии. Пътниците нямат претенции – няма почивки, няма тоалетни. Когато го разказвам, хората ме гледат невярващо – как е възможно това? - споделя опита си Шопова. - Първия път и ние бяхме шокирани и ужасени. Но като видяхме как всички около нас – и възрастни хора, и хора с малки деца – не роптаят, приемат го като нещо естествено, адаптират се, решихме, че и ние ще можем. Освен всичко обаче автобусите са правени за хора, които са много по-ниски от нас!"

От разказите, изглежда, сякаш българката пътува постоянно, но Изабела е обикновен работещ човек със заем към банката, който води дълги и сложни преговори с работодателите си за 2-3 месеца непрекъснат отпуск, за да си позволи далечна авантюра....

Едва ли е изненада, че следващата цел на опитната пътешественичка я доближава към детската ѝ мечта. През ноември Изабела ще участва в

международен проект за марсианска аналогова мисия в САЩ,

в пустинята Юта. Екипажът от шест марсонавтки - от САЩ, Индия, Великобритания, Полша, е одобрен и трябва да замине отдавна, но пандемията отлага мисията им с почти три години. "Ще имаме проекти в различни посоки – геология, психология. Аз ще се опитам да направя някои експерименти, свързани с ферментация на храни, да използвам лактобацилус булгарикус", разкрива Изабела, която си кваси кисело мляко с лиофилизирани български бактерии и в далечна Австралия.

Тези мисии имат за цел да подготвят колкото може повече хора за нуждите и проблемите на бита в Космоса, разказва разпалено Шопова. В момента има едно изоставане – технологично човечеството е способно да отиде на Луната или на Марс; от години австронавти живеят на МКС. Но тъй като те са много малко, има куп детайли, които остават недообмислени. "Ще дам само един пример: те например нямат пералня. Когато дрехите им се износят и замърсят, ги изхвърлят в атмосферата, където изгарят. Което очевидно не е практично за повече хора и за продължителен период. Аналоговите мисии помагат да се разкрият какви биха били проблемите при евентуален живот на Марс и да помогнат да намерим решения", вълнува се Шопова. 

"Грижа се за здравето си, смятам да живея дълго и чакам времето, когато крехки бабички ще могат да се пенсионират на Марс. Там гравитацията е много по-ниска и съответно е добро място за хора с болки в ставите!", завършва с нотка хумор тя.