„Възлюбените“, Боян Йорданов
издателство „Жанет 45“
Още от първата страница си казваш: я, чисто нова книга, а на някакъв стар български език написана, това диалект ли е, или авторът си го е измислил? Започва свежо и се зачиташ, и се засмиваш. И като стигнеш до онова място, дето кучето му дошло веднага, за „един окомиг само“, вече си спечелен. Дано авторът да удържи този стил и в оставащите 300 и кусур страници.
Разпролетило се е, 18 век – чиста дива природа, в Балкана един млад овчар пасе стадото си, плаши се от тъмнотията и самотията нощем, крои планове как да се ожени… Не четеш, ами дегустираш. Оглеждаш словореда, нацелваш ударенията на тези звучни думи, които за първи път виждаш, а ги разбираш до една, и се опитваш да отгатнеш по каква рецепта е забъркана тази книга. Има малко нещо от началото на „Записки по българските въстания“, има и отглас от „Житие и страдания грешного Софрония“. Сигурно всички питат автора от Милен Русков ли е почерпил вдъхновение…
Междувременно героят Велко вече си е окървавил ръцете, страда от агарянско тегло, и къде за самозащита, къде по грешка, а веднъж и с помощта на Божия гняв във вид на гръмотевица, уби трима, седмина, че и повече души, турци; после и един християнин пушна. Повествованието тече като в приключенски филм и героят вече е супергерой, но пак си остава несретник. И в скитанията си, и в мъките (защото само в мъки се истината открива), както е грешен и се разкайва, личното му развитие повтаря самоосъзнаването на поробения народ. Възраждането и борбата за църковна независимост стигат и до Велковото село. Значи романът е исторически, преполовил си го вече, с какви красиви и интересни думи се говори за буквите и за смисъла на писаното слово, за вярата и за Бог. Няма някаква оригинална историческа теза, но познатите положения са аргументирани блестящо в привидната си простота. Защото „някои са слабо прости, други са силно прости, а трети па са ептен прости.“
Грешникът и убиецът Велко скита по горите, търси имане, сдружава се в глутница за пари и печалба, загубва единствения си приятел, и образът му почва да цибрее като джам, като топящ се лед, и като не става от него ни отшелник, ни мъченик, превръща се в третия вид светец – апостол. Предприемчив и неспокоен, Велко сменя поприща и занаяти, печели пари и ги губи, и пак печели и ги раздава. Като типичен пикаресков герой се преоблича, по чудо спасява живота си много пъти. Той е Дон Кихот и Санчо Панса в едно. От Велко „със саблята звъняща и искрохвърляща“ той става Велко послушника и преписвача на книги, за народна полза и услаждение на душата.
Има потресаващи сцени – ловът на сърната, изоставянето на поп Стоян под дървото, в които от простия разказ, от анекдотичното намигане неусетно историята добива дълбочина и разтърсваща яркост. И накрая читателят, ако има очи, ще види. Това не е исторически роман за българщината. Това е съвременен роман за човещината. За това, какво води човека през света, какво го спасява и какво го погубва.
Защо е написано на този стилизиран език? Не познавам автора, за да го попитам, но като читател виждам – хубаво е, красиво и овладяно. Къде смешно, къде трагично, къде и двете. Сладкодумно и приказно, страшно и жестоко. Що за въпрос – все едно да питаш ама защо този художник рисува с маслени бои, а не с акварел? Щом иска и може – нека, за радост на читателя.
Ако този герой беше поставен в друга епоха, сред друга природа, сигурно траекторията на пътя му би била различна, но терзанията на душата и стремежът към нещо по-високо, по-чисто, по-светло пак щяха да са същите.
„И усещах го измежду всичките тия думи, усещах го оня инок Паисия, дето изначално е тая История съвокупил. Като че точно зарад мене го е направил! Заради един прост, грешен и многострадален Велко тая книга е написал! Заради тоя същия е ходил къде ли не, драл се е по трънаците, набивал е ноги по друмищата да събира къс по къс разкъсаната българска история.“
„Възлюбените“ е далеч от модерния патриотичен кич и дано това не й попречи да достигне до широката публика, защото наистина заслужава внимание.
