Три новели, писани на четири ръце, и едно интервю от двама

"Елегантният терорист", Жозе Едуардо Агуалуза, Миа Коту

превод Даринка Кирчева, издателство "Ерго"

Името Миа Коту е познато на българския читател от сборника "Край никой път", в който са представени две оригинални колекции от кратки разкази, и ако сте го чели, много вероятно е не просто да го помните, а и да го обичате. Тлеещата ви любов ще запламти ярко, когато се срещнете с магическия творчески дует на Коту и Жозе Едуардо Агуалуза в "Елегантният терорист".

Макар че темите, по които пишат, са универсални – любовта, страстта, смъртта, тероризмът и войната, търсенето на идентичност, носталгията към родното; светът, пресъздаден в "Елегантният терорист" е толкова различен от очакванията и представите на европейския читател, че някак губим почва под краката си. Обичайните ориентири липсват. Координатната система е зададена от други географски и климатични реалии; песните, приказките и дори суеверията са различни от всичко познато, така че не можем да преценим кой лъже, кой е прав, кога ни поднасят дарове и кога просто ни поднасят и ни пързулват да мислим за несъществуващи неща. Ефектът върху обърканата, но запленена мисъл, е смущаващ. Четем и се срамуваме, и се влюбваме, и усещаме копнеж към нещо неназовимо, страшно и възбуждащо, което не можем да видим ясно, но чувстваме, че е в тъмното и вече е надушило кръвта ни. "Сънувах, хора, всъщност не – кошмарувах." Дори хуморът не хвърля светлина, а смайва и още повече разклаща представите ни. Абсурдите и парадоксите са на всяка крачка. Един съпруг казва на жена си: "Предпочитам да умра, вместо да те видя вдовица!" Това е проза, съзерцателна, бълнуваща, препускаща в толкова бърз ритъм, че картините се размиват, смесват се и се превръщат в нещо, което можем да тълкуваме, но не и да разберем до край.

"Простете ми, че смесвам разсъждения и мисли, но съм обзет от стари бесове. Човек винаги иска да живее сега и да умре по-късно. Аз бих искал да умра едва когато в мен не остане и частица живот. Виждам обаче точно обратното: колкото повече остарявам, толкова повече живот откривам у себе си. А това, приятели, би могло да е хубаво, но не е, защото животът, който упорства в мен, не го чувствам като свой… Виновни са жените, бивши изгори… И защо ли едно време се поддадох на тези слабости…? Любов, любов, любов… Плътта е слаба, а сърцето е изтъкано от слабости. Сърцето е мъжко, а женското е сърцище. Сърце или сърцище, истината е, че този орган ме съсипа."

Преводачът отново е Даринка Кирчева, както и на "Край никой път". Тук няма толкова много игри на думи и новоизмислени лексикални форми и можем да предположим, че това се дължи не на преводачески избор, а на намесата на втория автор Жозе Едуардо Агуалуза. В интервюто накрая, което е не по-малко интересно от новелите, двамата писатели разкриват част от творческия си процес и от изворите на своето вдъхновение. Острото чувство, че всяка от новелите – особено втората! – са подходящи за поставяне на сцена, тук намира своето обяснение – и трите са писани точно като драматургични текстове. Ярки герои, динамични фабули, искрящ диалог, конкретност и сдържаност в мястото на действието – килия за разпити; улица с три балкона, беден дом с две стаи – всичко това просто плаче за сценичната си реализация и предвещава впечатляващо театрално събитие.