"В орбита", Саманта Харви
превод Петя Петкова, издателство "Лабиринт"
Това е разказ за едно денонощие на борда на международната космическа станция.
Това е разказ за един ден от живота на планетата.
Не сме срещали в друго произведение – художествено, научно или научно-популярно – толкова подробен и точен образ; толкова изчерпателни и верни отговори на всякакви въпроси, които могат да ни хрумнат, когато се замислим за космонавтите. От това, какво ги е накарало да изберат тази професия, през "А с какво си запълвате времето", до въпроси за храненето, съня и личната хигиена в безтегловност. На финала авторката благодари на НАСА и на Европейската космическа агенция за щедро предоставената ѝ информация. Но освен факти и данни, тук има нещо много повече – идея, мисъл и емоции, пресъздадени с великолепно красив и елегантен стил.
На борда на станцията са шестима души – две жени и четирима мъже; от пет различни нации. За 24 часа на Земята денят и нощта се сменят 16 пъти пред очите им. През цялото си будно време космонавтите (впрочем двамата руснаци се наричат космонавти, всички останали използват думата астронавти), наблюдават планетата. Следят как светлината я облива или се отдръпва. При въртенето си Земята изглежда неописуемо красива. Цветовете ѝ се променят, тя е ту динамична, ту застинала; понякога изглежда като от стъкло, а друг път – като от метал. Погледът докосва и разпознава континентите, държавите, градовете, които искрят в нощния мрак и свидетелстват за това, че тя е обитаема. Постоянното изреждане на топоними звучи като молитва – както човек пали свещ и наум изброява имената на обичните си в опит да се застъпи за тях, да ги предпази, да измоли прошка и закрила. Чувството на любов и нежност се усеща от всеки ред и от всяка дума; копнежът е така заразителен, че читателят изпитва носталгия към дома си, без дори да е излизал навън.
Размислите в книгата са толкова задълбочени, че лесно биха прекрачили отвъд ръба на твърде абстрактното. Това обаче не се случва, защото винаги са облечени в разбираеми, нежни образи. Всяка мисъл е превърната в красота.
Книгата е за тези шестима астронавти, но също така е и за всеки от нас.
Планетата ни пада безкрайно в безразличния космос, следвана от Луната, обгрижвана и застрашавана от Слънцето. Самотна точно като всеки един от нас сред милиардното човечество. "Може би един ден ще се погледнем в огледалото и ще останем доволни от застаналата на задни крака маймуна средна хубост, която ни гледа от него, и ще си кажем: добре, сами сме, така да бъде."
В орбита около планетата се носи пояс от боклуци и тя изглежда като полето край Чирпан, когато излизаш към магистралата в посока София. Времето и (липсата на) гравитацията се подиграват с телата ни. Всички ние сме свързани с най-близките си, и в един ужасен ден ще ги изгубим. Всички имаме мечти и някои от тях се сбъдват. И всички ние, астронавти, учители, шофьори, фризьори, мъже и жени, независимо къде сме родени, носим отговорност за живота, за хубавата си, единствена, животворна планета.
