„Жената, която пишеше писма“, Карстен Хен, превод Ваня Пенева, издателство „Ера“
„Писмото е разговор, а четящият определя скоростта. При желание писмото може да бъде най-бавната форма на разговор. Или най-бързата. Получателят може да чете всяко изречение по много пъти, да го огледа от всички страни, да търси скритото между редовете. Може да се забави с отговора, защото не е нужно да отговори директно. Може да подбере думите си след дълго обмисляне, за да изпълнят получателя с чувство на щастие и всеки път, когато чете писмото, да го усеща като прегръдка. Може, естествено, да постъпи и по друг начин: да подбере най-силните, най-уязвяващите ругатни. Писмата са като всички онези неща, които притежават истинска власт: те причиняват и добро, и зло.“
Ако сте мили, мекосърдечни хора без големи претенции към литературата, тази книга ще ви приюти в прегръдката си и ще ви разкаже окуражаваща история. Това е запазената марка на Карстен Хен – да открива добри хора в малки градчета и да покаже, че всеки от тях има своето място в общността, че макар и незабележими, те са незаменими за тези, които ги обичат. Дали препоръчват точното четиво като в „Човекът, който разхождаше книги“, дали предлагат храна като в „Пекарят, който създаваше истории“, или пък настройват пиана, или подстригват бездомниците безплатно, героите на тези романи са щедри, макар и наранени, обичащи, макар и самотни, и уникални – като всеки от нас.
В новия роман героинята Кати се чувства неудовлетворена от живота си и е готова за нещо ново. Но преди да пристъпи към промяната, тя решава да напише писма до всички, които са важни за нея, за да си изясни отношенията и да се сбогува с тях. Някои писма звучат обвинително, а други са изпълнени с признателност. Тя не ги изпраща по пощата, а ги носи лично и ги прочита на глас пред получателя – а за срамежливка като нея това е истинско изпитание.
Мястото, където живее Кати, е на ръба между селото и града. Тук всички се познават и всеки има мнение за живота на останалите. Така че кампанията с писмата бързо става известна и е особено забавно как всеки, към когото Кати се приближи, хуква да се крие, размахва ръце, стиска очи и вика – не искам писмо, недей да ми четеш нищо!
Тези писма са истинска сензация. Във всеки случай са нещо необикновено и особено, дори на място, където всички са чешити. Един се е посветил на Арктика, макар че никога не е стъпвал зад полярния кръг, друг живее с холивудски филми, измислени спомени или пък с крехката си порцеланова колекция. Героите са доста литературни, като изрязани от хартия и изписани с хубави думи. Често мотивацията им е неубедителна, а реакциите пресилени, но в своя измислен свят си подхождат отлично. Атмосферата на романа е деликатна и декоративна и изисква от читателите си да бъдат също толкова мили и фини. Дори дупките в сюжета и нереалистичните образи се вписват в общия стил, така че ако се настроите да четете добронамерено и толерантно, ще получите един общ пакет от прозрения, мек хумор, вълнения, влюбвания и другарство, които да ви утешат за собствените ви тревоги и страхове.
Възможно е дори да ви вдъхновят да напишете писмо до някого. Това никак не е лоша идея! „Писмото никога не настоява да бързаме. Писмото не ни се присмива за нескопосаните изречения. Писмото приема всяка мисъл търпеливо и без да ни съди. Писмото е истински подарък!“
