"Момчетата Бърджис", Елизабет Страут
превод Анелия Данилова, издателство "Кръг"
Романът започва с пролог, в който някак почти случайно, ситуационно се споменават "хлапетата Бърджис". Те са любима тема за разговор и одумване на една майка и нейната дъщеря. Споменът за семейство Бърджис им дава възможност да се връщат към недалечното минало и така да поддържат връзката си с родния град, да разговарят на безопасна тема, която бегло засяга и двете, без риск да се скарат. В този пролог се казва всичко, което трябва да знаем за героите: "Момчетата Бърджис ѝ бяха любимци. Джим, защото още тогава беше гневен и по нейно мнение се мъчеше да контролира това, а Боб – заради голямото му сърце. Сюзан не ѝ беше особено симпатична." И ако приемем, че целият роман е разказан от майката от пролога, това обяснява и сърдечното отношение, съчувствието и милостта, която изпитва тя към вече порасналите деца; и моралната оценка, която дава на действията им. Този пролог не е точно рамка на действието – очакваният епилог липсва; той е по-скоро ключ, който може и да не разберем, че сме получили. Във всеки случай образите на героите са последователни и пълноценни, смело може да се каже дори монолитни; и ако в хода на историята има изненади, те са заради надминатите ни очаквания – всеки е точно такъв, за какъвто сме го мислили, но не спира да изявява и надминава себе си, при това без да се стига до изкривяване и гротеска.
Елизабет Страут не просто разказва; тя изтъкава цял свят, в който всяко действие има предистория и всеки, дори и най-бегло споменатият епизодичен герой, има своята биография, върху която се опират действията му до последен детайл. Например една прокурорка, която в жаждата си за израстване в кариерата дребнаво настоява да предяви най-тежкото възможно обвинение по един случай, е погледната с разбиране и съчувствие – дрехите ѝ показват желание да бъде на по-високо ниво, но никой нюйоркчанин не би се облякъл по този начин. Аромати, гледки, случайно забелязани елементи от пейзажа обгръщат сетивата на читателя, подстрекават въображението му да се впусне по тези улици, в тези ситуации, да се вслуша в интимните звуци на този дом. Въпреки изобилието от подробности, нищо не забавя излишно действието, и изобщо няма нищо излишно. Това е упоително разказване, което те пренася там, ангажира те със съдбата на семейство Бърджис, с техните грешки, с любовта, която не успяват да споделят, с неправилните им преценки, с неизчерпаемата доброта и с неподозирано дълбоките извори на вина, подлост и лицемерие.
Една от основните теми е за ксенофобията и вписването на бежанците в обществото, което (не) ги приема. Една случка, свързана с тях, служи за завръзка на действието, но макар че фабулата е интересна, още по-вълнуващ е начинът, по който са представени гледните точки към едно и също събитие, човечността и почти любовното отношение на разказвача към всички герои – африканци и американци, виновни и невинни, безпомощни и пробивни.
Може би най-значимата тема в романа е за самотата, отхвърлянето, неспособността на човек да се впише в общност. "Да живее в свят, в който непрекъснато се докосваше до неразбиране – те не разбираха, той не разбираше – наслояваше във въздуха една несигурност и това като че ли заличаваше нещо у него, постоянно беше несигурен какво иска, какво мисли, дори какво чувства." Всеки от героите живее с едно нечуто вътрешно ридание от носталгия и самота, а моментите на приемане и щастие от близостта са редки и нетрайни ("късметът на хората секва с едно почукване на врата, с едно телефонно обаждане").
Докато чете, читателят отваря сърцето си към хората в тази топла и трагична книга, и живее и техния живот. И така живее повече – което е вълшебният начин на наистина добрата литература да отреди по малко безсмъртие до поискване за всеки от нас.
