„Водата на езерото никога не е сладка“, Джулия Каминито
превод Толя Радева, издателство „Колибри“
Има хора, за които никога нищо не е лесно, не става от първия път, не се удава с лекота. Въпрос на семейна среда, възпитание, примери за подражание, характер или склонности. Героинята на този роман е малко дете, което израства пред очите ни. Историята е разказана от самата нея, виждаме къщата, семейството, влака, училището, езерото през нейния поглед.
В този разказ от първо лице ние се лутаме заедно с нея, отстояваме независимостта си, опитваме първите целувки, първата цигара, вкусваме тъмната и прозрачна езерна вода; знаем за увлеченията и приятелствата й. В живота й нищо не е гладко. Семейството е работническо, доминирано от властната майка, която трябва да работи непрекъснато, за да осигури дом и препитание за болния си съпруг и четирите им деца. Мариано е най-големият, после идва момичето и още две момчета близнаци. Грижата на майката се изразява в постоянен терор, труден за понасяне, макар и продиктуван от любов. Тя обеззаразява, прочиства от мръсотии и захвърлени игли, проверява тетрадките, одобрява или не книгите за четене, старае се да контролира и насочва в правия път, не се страхува да протестира, да вдига скандали, да отстоява честта и истината. Тя е пламенна червенокоса жена войн, коsто не се отказва, докато не постигне победа – и двете й по-големи деца биха дали всичко, само и само да не приличат на нея.
Почитателите на Елена Феранте със сигурност ще направят паралел между нейните романи и „Водата на езерото никога не е сладка“. Близостта е на много нива – като сюжет, място на действието, герои и теми. И тук има амбициозно момиче с интровертен характер, ниско самочувствие и изострено чувство за достойнство; сложни отношения с приятелките, съперничество, завист, предателство; социална картина на живота в ниските слоеве на обществото и пиковете и спадовете между бунт и примирение; учението и саможертвите заради него като надежда за изход от бедността и изолацията. И съсредоточен, задълбочен анализ на всяко събитие, дълбока рефлексия, емоции и размисъл в неразделима амалгама; красив език. „Вратата прави клик, брат ми си отива, над нас пада завесата на отмъщенията и отдалеченията.“
„Аз съм била лебед, привнесли са ме отвън, поискала съм да се настаня силом и после съм налитала, ритала, счепквала съм се дори с онзи, който се е приближавал със своя къшей твърд хляб, със своята милостиня от любов.“
„Това, което съм правила година след година, е било да си оставам където съм била, същото място, същото време, същата роля, същото лице, да чакам моите осемнайсет години, както се чака пророчество, настъпването на буря, рухването на стена.“
Макар че общото усещане е мрачно, книгата увлича като бърза вода; четенето й се преживява като рафтинг. Впрочем един поглед в Goodreads към различните издания на „Водата в езерото никога не е сладка“ показва, че художниците също са се поддали на внушението й и са имали вдъхновение – това е набор от забележителни корици, сред които и българската се нарежда с достойнство.
