„Градината на заминалите си котки“, Билге Карасу
превод Ивайло Хранов, издателство „Аквариус“
Ако се доверим на текста на четвърта корица, „Градината на заминалите си котки“ е сборник с разкази, между които съществуват метафорични и асоциативни връзки. Структурата изглежда подредена и ясна: има един разказ-рамка, в който са инкрустирани други 12, свързани с часовете от обед до полунощ. С великодушие и грижовност ни е дадено обещание – всичко, което звучи неясно, ще се проясни в полунощния час; всички нишки ще се вплетат в общ възел, има цел, която ще бъде постигната.
Макроразказът започва като пътепис. Един неназован мъж пристига в живописен град със сънлива и все пак смътно тревожна атмосфера; и остава там, за да разгледа забележителностите – крайбрежие, библиотека, градини; както и да научи повече за една традиционна игра, която се провежда там на всеки десет години. Курсивният шрифт ни навежда на мисълта за ръкопис; изреченията свършват на пресекулки и започват от нищото; внезапно започва разказът за рибаря, погълнат от плячката си.
За мисълта, свикнала да схваща и да прониква, да се кичи с евтините дрънкулки на бързото разбиране; за очите, настроени да загребват едри отрязъци текст, да ги набутват недоразгледани в ума и чевръсто да обхващат следващия абзац, тази книга се оказва неочаквано неподатлива. Не можеш да захапеш мъгла, да разкъсаш мрак, да си спомниш забравен сън и да разбереш, когато ти се говори на незнаен език. Тук причинно-следствените връзки са неприложими, разказът тече във всички посоки едновременно, после се вкаменява. Думите са разбираеми, а езикът – съвършено непознат. После с точни научни методи се извършва наблюдение и анализ на растение, което не съществува (с бележка под линия – не го търсете, а ако го намерите, имайте предвид, че аз съм го измислил току-що).
Честолюбивият читател негодува, захвърля книгата, нарича разказвача болен или луд, бунтува се срещу своеволията му и се подиграва на несвястното му бълнуване.
Или приема. Рибарят и рибата взаимно са си и плячка, и ловец. Въвлечени сме в игра, чиито правила не са ни известни, но трябва да играем играта. Автобусът за Сазандере ще бъде изпуснат 16 пъти, но когато успеем да се качим, че открием, че Сазандере не съществува, а на мястото на морето има пясъчна пустиня. Островът, над който треперим да не изчезне, защото не си позволяваме да забравим страшното земетресение от преди векове, внезапно ще потъне заради това, че сме го разкопали, за да го предпазим от необяснимото му разрастване. Всичко е флуидно – море, земя и планински върхове, отношения между хората, дори самоосъзнаването на човека. Опитите да се постигне пълнота и цялост са обречени, създателят и създанието, човекът и котката, истината и лъжата са едно и никое не е напълно себе си. Сетивата се губят – зрение, слух; понятието за истина не се поддава на изучаване, разбиране или екстракция от забранено растение.
И какво да направи упоритият читател, когато стигне до финала окончателно объркан, зашеметен от думите, които му звучат познато, но значенията им са се размили; когато всичко се вижда като през мъгла? Послесловът е предназначен за аудитория от университетските среди и за да разберат тълкуванията, изсечени от каменните блокове на един тежък терминологичен апарат, вероятно за мнозина ще е нужен речник.
Тогава? Остава нещо скъпоценно. Остава приемането и насладата. Великолепният език, упоителното разказване на легенди, слушани в полусън, усещането, че почти си успял да зърнеш смисъла и той е толкова красив и нежен, че не бива да бъде докосван от лакомите лапи на практичния ум, чувството, че си се разминал с мрачна приказка и тя е била съвсем реална, дори уханието й още не се е разтопило във въздуха. Удоволствието отвъд разбирането.
Подаръка, който можем да направим на собственото си сърце, като му поднесем приказка не за проумяване, а за долавяне със сетива, по-фини от тези, които ползваме всеки ден.
