"Преди кафето да изстине", Тошиказу Кавагучи
превод Маргарита Укегава, издателство "Колибри"
След "Всичко което търсиш, се крие в книгите", още един роман неотдавна повдигна завесата към живота и начина на мислене на съвременните японци. Към тази група книги, с известни уговорки, бихме могли да добавим и бисерните кратки текстове от книгите на Юлиана Антонова-Мурата, но те разкриват гледната точка на човек, който непрестанно сравнява и съотнася японската и българската действителност, култура и душа, и при все че са поетични, красиви и философски осмислени, те не са точно художествена литература. Но ние ви препоръчваме, ако се колебаете какво да изберете – прочетете точно тях.
"Преди кафето да изстине" е фантастика. В реалистично описаното кътче от града – малко кафене без прозорци, с три маси, три часовника, които показват различни часове, и бар – всичко е съвсем обикновено, с изключение на факта, че който седне на определен стол, може да пътува назад или напред във времето.
Героите в книгата са малобройни и може да се каже, че това е по-скоро сборник с четири разказа с общи герои, отколкото плътен и богато развит роман. Ставаме свидетели на пет пътешествия във времето, като всеки път този риск предприемат жените. Влюбена, съпруга, дъщеря, сестра, майка – всяка от тях иска да поправи грешка, да изясни отношения, да провери правилността на взето решение. Каквито и да са мотивите им, всяка от тях разполага само с няколко минути. Макар че едно от многото правила гласи, че каквото и да направиш в миналото, настоящето няма да се промени, оказва се, че това не е точно така – променя се човешката сърце. За каквото и да съжаляват и да страдат героините, накрая всяка от тях стига да най-важната дума: благодаря.
Урокът е, че към всичко трябва да се отнасяме с уважение и признателност, дори към най-тежките беди и нещастия. На места историите стават наистина трогателни, защото описват съдбовни житейски ситуации и никой не знае как би постъпиа, когато дойде и неговият ред да ги преживее.
Екзотика, емоционална наситеност, любопитно хрумване – това са добрите страни на книгата.
В същото време не може да се отрече, че в начина на разказване се натрапва усещането за едноплановост и праволинейност. Чели сме наистина разкошни фантастични книги, изобилстващи с красота, ужас, романтика или смях, а понякога и всичко това едновременно. Тук дори пътуването, самият процес, е доста постен – вие им се свят, стават на пара, вие им се свят – връщат се в настоящето, край. И така поне четири пъти, без никакви нюанси или разлики. Многократно в хода на тази доста кратка книга се казва, че правилата са досадни. И наистина са такива, особено докато ги четеш отново и отново, поне десетина пъти. Еднотипни са и описанията на героите – всеки от тях е въведен с изброяване на дрехите му по цвят, вид, дължина на ръкава, обувки с връзки или без връзки. Собственикът на кафенето има очи като жици. Като жици. Като жици. (Омръзна ни да го повтаряме. На автора обаче – не, японците са корав народ.) Няколко пъти се налага да прочетем и как се влиза в кафенето - няма да повярвате: през вратата!
