Във всяка изненада винаги има нещо повече. Това, че нещата обикновено не са в наша власт, съвсем не значи, че не зависят от нещо друго. Най-често от онова, в чиято власт сме самите ние. Тези дни, под тътена на протестите, в един от безразборните купове книги в писателската ми стая се откри неугледно старо издание: „Европейско възпитание” от Ромен Гари. Чак толкова старо не (1946), имам и по-стари. Неугледно – да. Корицата липсва, отпечатано е на груба военновременна хартия, страниците са разрязвани с нож, от времето са станали млечнокафяви. Заглавието ми се видя многозначително: протестите навън са точно срещу една политическа сила, чието несъразмерно туловище е препречило пътя на страната към Европа. И това, както ви предупредих, също не е случайност: партия за европейско развитие да ни разделя именно от европейската ни съдба. Не можем да се слеем с континента, европейското възпитание (и препитание!) е приватизирано от група граждани за ЕРБ. До обещаното развитие са се добрали само българите, просмукали се поединично през кордона на онези, които дирижират стандарта, напредъка, духовността и нравите на впримченото в тяхно разпореждане население.
„Европейско възпитание” бе част от странния литературен избор на моите летни ваканции в Беглеж
Бил съм десетинагодишен и съм се задоволявал с каквото има по книжните лавици на дядовия ми дом: „Смъртта на Дантон”, „Хляб наш насущний” и пр. бяха моите „детски” романи на село. Корицата на „Европейско възпитание" пресичаха няколко мравки, не нарисувани, а грубо начертани от неизвестния художник. Корицата е откъсната, но изданието фигурира в сайтовете на днешни антиквари и там сверих спомена си – мравките са същите. Същата е и книгата, отлично преведена и издадена веднага след публикуването й в Европа (1945). („Европейско възпитане” от Ромен Гари, превод от френски Адриана Сотирова, издателство „Звезда”, София.) Този бърз, почти незабавен превод си обяснявам с това, че авторът веднага след войната е назначен втори секретар на френското посолство в София. Тук той прекарва интересно и динамично и десетилетия по-късно описва този престой занимателно и духовито.
Всъщност Ромен Гари не умее да живее иначе, освен интересно и динамично, животът му е все такъв, с авантюри и обрати – между тях и прочутата литературна мистификация на века под псевдонима Емил Ажар. Сам той се определя като носител на смес от еврейска, казашка и татарска кръв, преселник в Стара Европа от Руската империя, син на амбициозна и възторжена майка, която го тласка към високите европейски цели и стандарти, преминал през огненото небе на над два континента, за да напише в една ламаринена барака на английско военно летище магичната книга от моето детство „Европейско възпитание”.
Не мога да подмина една от необяснените мистерии на неговото потекло, която сякаш обосновава силата на неговия писателски ген. През цялата война той получава всяка седмица писмо от майка си, в което тя го надъхва за подвиг и за победа. Когато се завръща във Франция, изумен научава, че тя от три години е в гроба, а преди смъртта си е написала 250 писма, които нейна позната му е изпращала, за да поддържа с тях духа му и да го пази от смърт. Мисля, че тази идея и някаква повеля, кодирани в тези писма, донякъде обясняват енергията и неизчерпаемостта на автора, написал десетки романи и изумявал Европа със своите писателски превъплъщения. Когато избира смъртта си, Ромен Гари се прощава така: „Добре се позабавлявах. Благодаря и сбогом!”
Четох я през последния уикенд в Балкана, на брега на митичната в моя живот река Бели Осъм
Дори след по-малко изминали десетилетия повечето неща от миналото ни изглеждат смалени, сякаш редактирани от времето. Но както истинските пълноценни книги „Европейско възпитание” е непокътната. И сега, след един изпълнен с написани и прочетени текстове живот, тя вдъхва странно, неразгадаемо, трудно за осъзнаване страхопочитание. Оказва се, читателю, че аз... помня тези страници, че понякога просто знам изречението, което ще последва, че отговарям точно, прецизно на въпросите, които героите си подават в своите диалози. Мнозина ще потвърдят, че не помня дори написаното от мен самия, че опитите ми да изрецитирам някое свое стихотворение нерядко завършват на първия куплет или трябва публиката да подсказва. А тук помня реплики, описания, пейзажи в тази необикновена книга, помня ги така, сякаш съм ги знаел през всичките години, изтекли от далечното ми детство. И това е първият литературен „опит”, прощъпулникът” на бойния авиатор Ромен Гари от ламаринената барака на английското военно летище. Далече преди най-прочутите му романи, далече преди двете награди „Гонкур”. Една книга, която се промушва през паяжините на българската литературна памет (всъщност, има и други, по-нови издания) сякаш за да подсили някак безславните ни засега европейски мечтания.
Нейните герои са различни, често противположни, те населяват света на войната – съюзници или врагове, днес никога не бихме признали колко са свързани те, хора от различни точки на страданието, от различните цветове на жестокостта. Озверелият, насъскан свят при Ромен Гари е изненадващо единен – нещо, което днес никога не бихме допуснали, дори на хартия. Действащите лица обикновено играят по един епизод, за повечето от тях последен. Дори музиката и любовта са представени в своята изключителна невъзможност. Композицията му е нехайна и шеметна – сякаш сме въведени в работилницата, в която ще се майстори модерната следвоенна проза.
Накрая той разказва корицата на българското издание. По неговото описание във финала художникът ще я нарисува. Но сякаш разказва всичко и на нас, днес, в дните на нашите протести и „въстания”. Като в някакъв превод на нашия живот, издиктуван за бъдещето, преди повечето от нас да са били родени.
„Подпоручик Твардовски – пише Гари – изважда от джоба си малкото томче и го слага на земята, на пътя на мравките. Но трябва съвсем друго нещо, за да принудиш мравките да се отклонят от хилядагодишния си път. Те се катерят по препятствието и вървят равнодушно и забързано, по странните думи, начертани върху хартията с големи черни букви: „Европейско възпитание”. Влачат упорито смешните си сламки. Трябва съвсем друго нещо, а не една книга, за да ги принудиш да се отклонят от пътя си, пътя, който милиони други мравки преди тях са следвали, който милиони други мравки също са начертали... Светът, където страдат и умират хората, е същият като този, в който страдат и умират мравките...Без никога да спреш, за да поемеш дъх или за да попиташ защо...”
Ромен Гари познава света, познава и неговото грядуще. Но на корицата е сложил необяснимата и сега дума „възпитание”. Предвидил е всичко, макар това да прилича на някоя от неговите загадки. А след думата „КРАЙ” е добавил: „По време на операция с групата „Лорен”. Англия, есента 1943 год.” Единственото уточнение, което е сметнал, че ни дължи. Имаме право на размисъл, за да разгадаем и него...
