„Седем празни къщи“, Саманта Швеблин
превод Калоян Игнатовски, издателство „Лабиринт“
Саманта Швеблин е един от най-успешните съвременни аржентински гласове в литературата. Има награди и номинации за награди не само в Южна Америка, но също и в САЩ и Европа. Очевидно героите ѝ, твърде често изпитващи объркване и невъзможност да се впишат в обществото, са разпознаваеми навсякъде. Светът е станал неуютен и неразбираем и човек трудно може да се почувства като у дома си дори и в собствената си къща.
Сборникът с разкази „Седем празни къщи“ е доказателство за това. Саманта Швеблин е изключителен майстор на лаконичния изказ. Романът й „Отрова“, издаден и на български език, номиниран за „Ман Букър“ през 2017 г., е само 116 страници. С малко думи тя успява да се всели в читателя, да го зарази със съмненията и неудовлетворението на героите си, да му посочи пукнатините в реалността, през които животът изтича и изчезва.
Хората в тези разкази са различни по възраст. Срещаме млади мъже и жени, които би трябвало да са в силата си и да живеят пълноценно и спокойно. Изпращаме с поглед старци, които си отиват, и нищо не може да ги задържи на света, станал неразгадаем и чужд за тях. Разминаваме се с деца, които не можем да защитим адекватно, защото не разбираме нито думите, нито знаците по общия ни път.
При това в книгата става дума за съвсем истински къщи със стени и покриви, с врати, на които може да се почука, с дворове с морави и пейки. Вътре живеят семейства, майки с деца. Съпрузи, които си помагат. Снаха и свекърва, които се изслушват и се разбират. Ако ги видим на снимка, всичко би изглеждало приемливо. В късометражните филми на всеки от разказите обаче, когато образите се раздвижат, те започват да извършват необясними движения, неадекватни действия, натрапливи и повтарящи се безсмислени жестове. Можем да формулираме някакви догадки защо се държат така – заради завист, истерия, депресия, неувереност, деменция или просто липса на късмет. Не е ясно кога става дума за диагноза и кога – за ексцентричност или неуместна реакция. Усещането е замайващо и дразнещо – какво става, от къде ще дойде дебнещото зло? В разказа „Кавернозно дишане“ тази кънтяща отвсякъде заплаха е изведена до край – старицата постоянно чува зловещите звуци от собствения си дъх, не може да ги контролира, това дишане се носи отвсякъде, дори зад гърба й, дори вътре в самата нея и тя няма как да избяга.
Хората в тези разкази не са сами, дори не са и самотни, те са до такава степен отдалечени едни от други, че тази дистанция не може да бъде наречена самота. Дори когато са в една и съща кола или в една и съща стая, те са като звезди в Космоса, разделени от милион светлинни години празнота. Те нямат посока. Нямат опора. Не са бедни, но нямат нищо. „Хората, които чакали, все носели разни неща. В дамски чанти, в куфарчета, под мишница, преметнати на ръка, подпрени на земята между краката им. Хората били там, за да пазят своите неща, а в замяна на това нещата ги подкрепяли… Но нейните ръце били празни. И не отивала никъде. Каза, че седяла на четиресет квадратни сантиметра. Така каза… седяла на четиресет квадратни сантиметра и това било цялото място, което тялото й заемало.“
Това са разкази на ужаса, макар че в тях няма чудовища, убийства и катастрофи. Всеки от човеците обаче е катастрофирал при сблъсъка със смъртта, старостта и самотата. И ние се сковаваме от страх, че по нещо от всичко това неминуемо ни предстои.
