„Брилянтни създания“, Шелби Ван Пеат
превод Емилия Ничева – Карастойчева, издателство „Емас“
Заради темата може да се подведете, че това е детска книга. По някаква причина сме оставили отношенията с животни на децата; вероятно защото (засега) те са по-добри от нас и имат време да мислят и за нещо друго, освен за себе си. Корицата също леко ни побутва в тази посока. Даже в първия момент това, че нарисуваното лице е на възрастна жена с бяла коса, създава леко неуютно чувство. Рибки, октопод, вода с мехурчета… ако има човек някъде там, той ще е дете. Обаче не, не е. Това е Тоува, жена на възраст 70+, и ако не виждате преграда между нея и октопода, причината е, че Тоува е изключително съвестна, опитна и неуморна чистачка, която премахва всяко петънце от стъклата и всяка прашинка от пода.
Тя работи нощем в аквариума в градчето Саут Бей. Работата ѝ харесва. Няма други хора и не се налага да поддържа безсмислени разговори. Не че не обича да говори, напротив, задължително поздравява змиорките, акулите, дори мидите и морските краставици. Те никога не ѝ се бъркат в живота и не показват любопитство и излишно съчувствие за нещастието, с което ѝ се налага да живее. Синът на Тоува е изчезнал преди около 30 години; неотдавна са починали съпругът ѝ и нейният брат. Крепят я навиците, приятелките и работата.
Ей така спокойно, както ви разказвам аз, с широка добронамерена усмивка и топло съчувствие, Шелби Ван Пеат постепенно създава и уплътнява образите на своите герои. Те тръгват от различни изходни точки и са твърде различни един от друг по съдба, характер и биологичен вид. До към средата на книгата стоим в нетърпеливо очакване да разберем какво ли е общото между тях и кога и защо ще се срещнат. Всичките са чешити. Един е любопитен дебеланко със златно сърце, друг – свръхинтелигентен карък. Един събира жаби, друг – факти без никакво практическо приложение.
В сюжета съвпаденията имат прекалено голямо значение. Всички тези обаятелни и живи образи щяха да се реят във въздуха без цел и посока, ако не беше пръстът на съдбата, който да ги побутва в правилната посока. На всичкото отгоре, макар че са добри и като цяло разумни хора, те постоянно взимат неправилни решения. Читателят стиска палци и беснее, и иска да можеше да подвикне – Не продавай къщата!, или пък – Отвори най-после проклетия кашон! Само че няма кой да го чуе.
Вероятно точно така се чувства през повечето време октоподът Марсел. Той е силно привързан към Тоува, а не може да ѝ каже онези важни неща, които знае за живота ѝ. Налага му се да поеме рискове и опасности, за да ѝ помогне. В крайна сметка, след като толкова много пъти ѝ е поверявал живота си, накрая ѝ поверява и смъртта си, и това е едно от най-красивите неща, които съм чела.
Много от случките, свързани с интелигентността на главоногите, звучат невероятно, но те се опират на научни изследвания и на опита на редица морски биолози. Това е точният момент да ви препоръчам още една книга на тази тема, нехудожествена: „Душата на октопода“ от Сай Монтгомъри.
Авторката споделя, че цялата история е поникнала във въображението ѝ по време на един курс по творческо писане, когато получила задача да разкаже случка през необикновена гледна точка. От една малка домашна работа тя е стигнала до изключителното признание да стане финалист на наградите Goodreads за роман и за дебют на годината.
Пишете си домашните, приятели.
