"Откакто те няма", автор Албена Тодорова
художник Мила Янева – Табакова, издателство "Точица"
В тази книга всичко е толкова, колкото трябва. Безкомпромисно твърда корица и малко на брой цветове. Бяло, кафяво и синьо – толкова.
Кафе, гълъби и прозорци. Само това е останало от града.
Единственото, което се вижда в ослепяващата болка от отсъствието на насъщното, е неговата липса. Всичко друго е обезцветено до незабележимост. А липсата се движи със скоростта на тъмнината и не може да бъде надбягана.
Не можеш да разглеждаш тъмнината и да я опознаеш, ако си светнеш, за да я виждаш по-добре. Тъмнината няма да изчезне, само ще се скрие още по-дълбоко вътре в теб. Затова съпротивата е излишна. Най-добре е да останеш вътре в тъмнината, защото тя със сигурност ще остане вътре в теб. И ако я приемеш, налягането отвътре и отвън се изравнява. Точка на покой. Баланс в света, лишен от оста си, от опорната си точка.
Книга, написана от първо лице. Аз. Аз, лишен от себе си, защото е лишен от Ти. Заради факта, че авторът на книгата е жена, очакваш този аз да е жена и да й липсва някой мъж. Оказва се, почти към края на книгата, че това е Той и му липсва Тя. А после, може би, възприятието се разширява и, може би, не става дума за мъж, на когото му липсва определена жена. А за човек, на който му липсва тя – Любовта; Радостта. Вдъхновението. Може да бъде всичко. Може да бъде самият човек, който липсва на себе си, защото се е променил до неузнаваемост.
Той вече не умее да се свърже със света. Става наблюдател, но не може да участва в живота. Наблюдава прозорците и гадае какво се случва в светлината на лампите. Може би стои на тротоара пред дома си и гледа своята собствена лампа, и не я разпознава. Човекът е загубил достъп до собствените си източници на радост, до собствените си извори на вдъхновение.
Темата за творчеството и за невъзможността да твориш след тежка загуба, е не много позната, но който го е изпитвал, знае, че е точно така. Идеите застиват по средата на крачката, ръцете се отпускат безсилни, погледът се закотвя в една точка. Рутината на повтарящите се действия създава привидно движение, но то е външно и наподобяващо истинското движение. Застой.
Очите виждат, но умът на разбира. Загубата е неприемлива и необяснима, дори когато е естествена. Като замръзнал в травматичен шок, човек не съзнава, а само регистрира външните промени (ден – нощ – нови китки на терасата – нов магазин на мястото на стария – нов, неразбираем свят, от който сме изолирани, кръгово движение, в което не успяваме да се включим.)
Пауза. Необходима, животворна, лековита пауза от живота. Докато намерим нова опора, нов тласък. Безвремие, маркирано с говорещото отсъствие на номерация на страниците. Книга – щит от тъгата, затворена между коравите корици. Книга, обгърната от твърдостта им, с тънка и болезнена сърцевина. В неосветените дворове – по Радичков.
Книга – любовно писмо. С точно толкова думи, колкото са необходими. Малко думи, малко звукове. И много нежност към слабия човек, който всеки от нас е бил в най-самотните часове от живота си.
