"Последни поръчки", Греъм Суифт
превод Юрий Лучев, издателство "Кръг"
Нахълтваме в действието. Като духове, обсебени от чужди тела, още от първата страница сме затворени в черепните кутии на петима мъже и една жена. Гледаме през очите им и чуваме мислите им. Лишени от всякаква защита, усещаме острите им чувства непосредствено върху себе си. Няма разказвач или всезнаещ водач, който да ни ги представи и да ни въведе в обстановката. Всеки от тях мисли за себе си и, естествено, няма нужда да казва името си, какъв е, откъде идва, на кого какъв се пада. И понеже има шестима равно значими герои, всеки от тях с жена, дъщеря, бойни другари, колеги, съседи… читателят трябва бързо да се ориентира кой кой е, което не е много лесна задача. Това е една от причините четенето на "Последни поръчки" ("Букър" за 1996 г.) да не тече плавно и гладко. Резките смени на гледната точка също не помагат да проследим действието, при това ако потокът на съзнанието на един е като голяма река, на друг в следващия момент може да подскача като бързей от тема на тема и постоянно да се стрелка напред, да се върти около болезнена случка, да се връща назад и отново да се хвърля към непосредствено предстоящото.
Греъм Суифт обаче не се загубва в многогласието. Историята се развива все по-уверено и мощно. Както въжето за бънджи скокове не се състои от една дебела ластика, а от безброй съвсем тънички, усукани и заплетени еластични нишки и на това се дължи здравината му, така и повествованието на романа, привидно разделено между различни гласове, в крайна сметка е устойчиво и непоколебимо.
Сюжетът на пръв поглед е съвсем изчистен от обрати и разклонения: Джак е починал от болест и неговите четирима приятели Вик, Винс, Лени и Рей поемат ангажимента да отнесат праха му в Маргейт и да го разпръснат над морето. Ейми, съпругата на Джак, не ги придружава. Пътуването продължава един ден, а маршрутът е от любимата им кръчма "Каретата" до кея на Маргейт, с три-четири кратки спирания. "…Все пак ето ни заедно тук, на този хълм. Това е като усилие за постигане на собствено достойнство, величаво усилие за постигане на собствено достойнство."
Редуват се диалози и вътрешни монолози, които понякога си противоречат. В тази мъжкарска компания, в течение на около 50 години, те са преживели много неща заедно. Помагали са си и са се предавали; враждували са и са крили тайни, но винаги са били неразделни. Винс е на около 50 и е бил осиновен от Ейми и Джак още като бебе, след като цялото му семейство е загинало по време на бомбардировките над Лондон през Втората световна война. Всички други са на около 70. Всеки е понесъл непоносими удари. Дори когато не се понасят взаимно, те са най-близкото до семейство, с което разполагат. Всички други са ги изоставили; децата им са заминали далеч или са се провалили. Смъртта на Джак е краят на една епоха за тях. Това е толкова разтърсваща промяна, че всеки трябва да преосмисли и своя живот, и да реши как да продължи нататък.
Пътуването има смисъла на оплакване, на траур, в който изливат чувствата на скръб, безпосочна агресия, копнеж по загубената цялост и невинност, необходимостта да направят избор как да постъпят за едно или друго. Всеки се старае да изглежда хладен и горд, да запази достойнството си. Те се отдалечават, за да поплачат тайно, а когато са заедно се ежат, дори стигат до бой. "Животът е стремеж да се движиш изправен пред изкуфели старци, които искат да те видят как пълзиш." Или пък: "Лицето му изглеждаше, сякаш се е борило със себе си и не знае какво изражение да приеме."
Смъртта прави всички равни. Обезличава ги, изземва притежанията и мечтите, отменя плановете и намеренията. Мисията, с която приятелите се наемат, има значение не толкова за мъртвия, колкото за тези, които остават. Той още като войник умее да поема отговорност. Дори след смъртта намира начин да поеме командването, да ги накара "…отново да започнем да се държим подобаващо, да получим опрощение за смахнатите си постъпки."
Морето е с цвят на изоставеност. Слънцето изгрява, все едно все още е на тяхна страна. Небето пролива дъжд. Детайлите в описанията, дребните, но значими реакции, изпуснатите думи, натрапливите мисли говорят много за това, какво е да си човек, изправен пред края на младостта, на приятелството, на живота.
