"Семейство Мартен", Давид Фоенкинос
превод Георги Ангелов, издателство "Колибри"
Наистина ли от всяка житейска ситуация и от всяка семейна история може да се извлече достатъчно вълнуваща нишка за литературен сюжет? Това решава да провери писателят от романа "Семейство Мартен". Измъчван от липсата на вдъхновение, той си намисля да спре първия срещнат на улицата, да го опознае и да напише книга за него. Погледът му попада най-напред върху една възрастна дама и неочаквано тя приема с охота предложението. Мадлен Трико отвежда писателя в дома си, предлага му чай и подхваща своята история. Още същия ден в ситуацията е въвлечено и цялото семейство на дъщеря й.
Мотивите им да се разкрият пред един напълно непознат са различни. Приятно е да си център на внимание. Да се върнеш назад в спомените, дори когато някои от тях носят горчивина. Да споделиш напрежението и униженията от тормоза на работното място, скуката от сивия и безперспективен служебен и семеен живот. Или поне да намериш кой да ти напише домашното по литература.
"Макар и тази апартаментна трагедия да бе банална, тя бе и не по-малко болезнена. Нима животът бе просто машина за отегчение?" Писателят няма ясен план за действие, нито за писане, но първото му впечатление от произволно избраните обекти на бъдещата книга е, че те са скучни, примирени с еднообразието и изхабените си чувства.
Постепенно обаче динамиката на отношенията им се ускорява, а външният наблюдател катализира процеси, които са тлеели под повърхността на учтивото, апатично съществуване. Макар че се опитва да остане дистанциран и обективен, той самият се оказва въвлечен в събитията. При всеки възможен случай той подчертава, че не се интересува от автобиографичното и че никога не пише за себе си, но в този необикновен роман за писането на романи собствената му провалена връзка отново излиза на преден план. "Човешкото създание е концентрат от самоизмислица." Прекаленото обмисляне на нещата и поставянето на мненията пред непосредственото преживяване някак го изолира от живота; дори от собствения му живот. Писателят взаимодейства с героите си. Този път те са истински хора и времето за действие съвпада с времето за разказване; отговорността му е много по-голяма, защото той ги тласва да предприемат стъпки, на които не биха се решили без него. Дали ще съкруши брака им или ще го възкреси? Дали бащата ще загуби работата си или ще се издигне в служебната стълбица? Дали Мадлен ще прелети океана и ще се срещне с голямата си любов? Във всеки момент ту едно, ту друго развитие на събитията изглежда по-вероятно.
Писателят наблюдава истинското, живо семейство, и обмисля как ще дестилира преживяванията им в думи; как хората ще се превърнат в идеи и абстракции. Съвсем буквално той се отмества зад стъклена преграда, за да не смущава старите любовници при първата им среща след 50-годишна раздяла. Той не чува думите им, само гледа техните лица и върху тях се наслагва неговото собствено лице, отразено от стъклото.
Иронията му е изискана, самоиронията – очарователна. "Много се боях за способността си да се съсредоточа; знаех, че в определен момент мозъкът ми щеше да заприлича на Съветския съюз през 1989 г."
И тъй, писателят започва нерешително и без ясна цел да опознава едно скучно семейство. Постепенно, през неговия поглед, героите на бъдещия роман се освежават, връщат си тръпката и радостта от живота, а книгата става все по-интересна, докато на финала читателят вече е толкова увлечен и трогнат, че не иска историята да свършва.
И ако героите и техният писател са се променили само за няколко дни литературно време, дали същото не важи и за нас, които разгръщаме страниците с все по-голямо вълнение, "щастливи и смаяни от обратите на съдбата"?
