„Любов във високата трева“, Клер Киган
превод Радостин Желев, издателство „Лабиринт“
Българският читател вече познава Клер Киган от други две нейни заглавия, излезли по-рано – „Малки неща като тези“ и „Три светлини“. Това са кратки романи, в които светлината, бистра и студена, се лее върху героите и им помага да вземат трудни решения, да се осмелят да направят щедри жестове; лекува раните и показва пътя към доброто.
Точно тази светлина отсъства в „Любов във високата трева“. Напротив, във всеки от изумително стегнатите, целенасочени кратки разкази се сблъскваме с различна стена от мрак. Той извира от пода, нахлува през прозорците, обгръща хората и ги разделя. В някои от текстовете се случват ужасяващи неща. В други те вече са се случили и малките самотни хора се лутат в безпътица, неспособни да преодолеят травмата. Но в най-голямата част страховитото само се долавя в атмосферата. Нещо дебне, нещо предстои; в тъмнината наоколо, в непрозрачните води, в гората, по стълбищата, зад завоя; в заключената барака, в кучешката колиба; на дъното на блатото, покрито с мека кал, дълбока колкото двама големи мъже един над друг.
Усещането е за студ и дистанция, за твърд въздух, през който не можеш да се протегнеш и да докоснеш човека отсреща. В някои от разказите действието се развива през зимата; в други в лятна жега, или дори в приятен предесенен ден, в който узрелите сливи и ябълките меко тупват във високата трева. Сезонът няма значение. Отчуждението и студът не се отдръпват никога, те са непреодолими. Нито алкохолът, нито вкусната топла храна могат да ги смекчат. Мъжът, който къпе любовницата си във ваната като малко дете и я храни с щедро приготвена храна, в следващия момент може да я остави да замръзне, прикована към леглото. В горещата супа плуват накълцани снимките на изгубено дете. Бременната жена трябва да изпие тъмната си бира, защото в бирата има желязо, а тя ще трябва да отглежда детето си съвсем сама и ще й се наложи да бъде твърда. Дори танците не носят близост, взаимност и празничност, а още повече конфликти и необявени гласно войни.
Въздействието на тези истории е смразяващо заради тяхната лаконичност, пределно изчистения разказ, в който всеки нюанс отеква дълго и колкото повече затихва, толкова по-голяма значимост добива. Няма нищо фриволно изфантазирано. Нищо лековато и нищо лековито. Нещастията са истински и нелечими. Човек е безсилен. И в същото време, като допълнение към напиращия ужас – не по-малко страшното усещане за красота; изящество на стила, магнетично взиране в истини, които бихме искали никога да не узнаем.
