„Непознатият в спасителната лодка“, Мич Албом

превод Йорданка Пенкова, издателство „Лабиринт“

Случило се е немислимото. Яхтата „Галактика“ потъва заедно с над 200 души на борда си, между които милиардери, знаменитости от света на бизнеса, спорта, изкуството, един бивш президент на САЩ и множество действащи политици от държави по целия свят. Изглежда че са оцелели само десетима души върху спасителен сал с храна и питейна вода за няколко денонощия. На третия ден те изваждат от бурните вълни още един мъж. Той твърди, че е самият Господ, и за да ги спаси е нужно само едно – всички те да повярват безрезервно в Него.

Година по-късно салът е намерен на малък плаж на остров Монсерат, отдалечен на повече от 3000 километра от мястото на корабокрушението. Местен полицай открива дневника на Бенджамин, един от сървайвърите, скрива го и вместо да докладва за находката пред началството, тайно започва да го чете.

Жанрът на романа се лута между история за бедствие и оцеляване в дивата пустош; криминален роман за разследване на катастрофа; нещо средно между дневник и епистоларна проза… и накрая всичко това се слива в лековито, утешително слово за трудностите и загубите, с които всеки от нас се е сблъсквал през живота си.

Макар че се описват трагични събития, самото четене на книгата още от първите страници създава обнадеждаващо усещане. Описаните чудеса може би са халюцинации на обезводнен и отчаян човек. Въпреки това ние ги виждаме и вникваме в смисъла им, дори да не сме способни да си ги обясним (но чудесата са известни с това, че са неочаквани, неповторими и със сигурност необясними). Хората на сала бедстват, те са безпомощни, притиснати между океана с плуващи наоколо акули и небето, от което се излива дъжд или грее непоносимо жарко слънце. Въпреки това всеки от тях има избор и всички се държат по различен начин. В едни и същи обстоятелства, те проявяват различен характер според вярата си и според това какви са били през целия си живот до тук. Красотата и страданието се сливат по внушителен начин. Докато четем и съпреживяваме емоциите на корабокрушенците, отчаянието и надеждите им стават и наши, защото се свързват със собствения ни опит. Може да не сме видели как акули разкъсват човека, на когото се доверяваме и обичаме… но има много начини да се почувстваме така и да сме безсилни да помогнем.

„Когато някой умира, Бенджамин, хората винаги питат „Защо Бог ни го взе?“. По-правилно би било да попитат „Защо Бог ни го даде?“. Какво сме сторили, за да заслужим неговата любов, неговата радост, приятните моменти, които сме споделяли?... Тези моменти са подарък. Но краят им не е наказание… Да чувстваш загуба, е част от онова, заради което си на тази земя. Чрез него оценяваш краткия дар на човешкото съществувание и се учиш да обичаш света.“

Монсерат е реално съществуващ карибски остров. През 1990 г. там изригва вулкан, който унищожава голяма част от него и превръща столицата му във втори Помпей. Всичко е порутено, изоставено, черно от пепел. Годината 1990 никога няма да бъде забравена от оцелелите.

Животът на всеки човек прилича на този остров – дори и най-щастливите имат свои порутени места, в които е опасно да се навлиза, защото там са се разиграли тежки, разочароващи и съсипващи събития. И все пак понякога там се крият най-важните отговори. И винаги има надежда, че ще се спасим и животът ни ще продължи въпреки загубите.

Винаги може да вдигнем глава. Всички молитви са чути.

Макар че понякога отговорът е „не“.