„И винаги любовта“, Ина Иванова
издателство „Жанет 45“
Заглавието на новия сборник с разкази на Ина Иванова звучи като част от проповед; като цитат от Новия завет. Обобщение на послание, което трябва да стигне до всеки човек и ако нищо друго не бъде запомнено, нека остане само това – и винаги любовта.
Само че сред героите на Ина Иванова светците са неразпознаваеми, ангелите открай време живеят в стария квартал, а апостолите се учат на всекидневни подвизи като вярност, постоянство в мечтите и сърце, отворено към света.
Емоциите в този свят са чисти и неистови, сияят с прозирността на кристал дори когато са смесени – копнеж и нерешителност; отчаяние и оптимизъм; безсилие и желание да закриляш. Сборникът започва с разказ за лятната ваканция на едно момиченце на прага на любовта; завършва с последния ден на една възрастна жена, с последния й дъжд и последния й опит да разкаже на правнучката си за своята първа любов. Ина Иванова ни превежда през различните възрасти и без безброй трепкащи, нетрайни състояния на сърцето. Мъже и жени, мигранти и местни, стари и млади, уловени в кадър, осветени от желанието си да направят добър жест към приятел, любим или непознат.
В света на тези разкази мигът и вечността могат да бъдат равно ценни; голямото и малкото еднакво преминават през мислите на човека и го променят. Гръмотевиците в небето и трополенето на зарчетата на таблата се сливат в хармония и никое от тях не е без значение. Всичко може да бъде знак. Всичко е знак. Светът е достъпен за усещане и наблюдение, но си остава все така неразбираем. Затова героите не спират да се взират в силуетите – профил на мъж, било на планина; измислят тайни имена на нещата в опит да овладеят изплъзващата се реалност. Правят си списъци с мечти – един за изпълнимите и друг за невъзможните. Преборват се за правото да имат хиляди възможности да спечелят или да загубят любовта си.
За всички тези неуловими, неназовими нюанси Ина Иванова говори с присъщия си ефирен, безкрайно изискан стил. „Нещо наоколо сякаш се размести, нещо скрито и дяволито премина като леден полъх под прага на мансардата му. Чак с костите и вените си той почувства, че светът е несигурно и несериозно място, че зимният вятър и жежкият летен въздух са привидност, че терзанията му са били езеро, през което неусетно е преплувал, и вече няма смисъл да се обръща назад. Че най-накрая обича Алба, както се обича сняг – с непогрешимата увереност, че е най-красивият сезон, но после животът продължава. И нито успехите, нито пораженията имат особен смисъл.“
Предишната книга на Ина Иванова беше стихосбирка – „Нещата, за които мълчим“. Разказите и поезията й са сродни и сходни, те са направени от една и съща деликатна материя, лаконични, прозирни и здрави, изляти на едно парче, без шевове, без нищо грубо в тях. Те говорят за това, за което другите мълчат от безсилие и неумелост; и не казват нищо излишно.
