Малко са жените, които оставят видими следи в родната история в края на ХІХ в. и през първите десетилетия на ХХ век. Сред тях обаче кагегорично се нарежда Анна Карима със своите впечатляващи и нетрадиционни изяви.
Карима е псевдоним, а истинското ѝ име е Анна Тодорова Велкова (1871 - 1949). Тя е родена в град Бердянск, Украйна. Бащата е българин, а майката украинка. След Освобождението през 1878 г. семейството идва в България и се настанява в Шумен. Анна учи в родния си град и Варна, а накрая завършва Девическата гимназия в София. В елитното софийско училище нейна преподавателка по литература е друга достолепна българка - Екатерина Каравелова. Тя именно насърчава своята възпитаничка да започне да пише стихове. Междувременно настъпва рязка промяна в битието на Карима. През 1888 г., едва 17 годишна, тя се омъжва за известния общественик и социалдемократ Янко Сакъзов. От брака се раждат три деца, но по-късно двамата се разделят. Анна работи като учителка в Шумен, Плевен и Одрин. Въпреки семейните ангажименти тя насочва своята дейност в няколко основни направления.
Преди всичко тя е
най-отявлената и амбициозна феминистка на своето време.
Една от инициаторките на женското движение за равноправие и редакторка на различни списания. През 1897 г. създава дружество "Образование", чиято основна цел е да осигури равноправие на жените в образователната система. То подава в Народното събрание петиция, в която се настоява да им бъде разрешено да учат в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Това начинание дава резултат. Промените са гласувани от парламента и през учебната 1901/1902 г. девойките вече имат достъп до висшето учебно заведение. Карима е сред учредителите и пръв председател на Българския женски съюз. Участва и в списването на печатния му орган "Женски глас" (1901). През 1908 г. Ана полага основите на Съюза на напредничавите жени. По-късно той е преименуван на Съюз "Равноправие", а неговите идеи се разпространяват чрез едноименно книжно издание. Сред родната общественост се налага мнението, че това е една от първите феминистки организация в България. Карима открива и първото в страната Женско търговско училище (1916).
Карима
развива мащабна благотворителна дейност.
Началото е поставено по време на войните за национално обединение (1912-1918). По време на Балканската война е медицинска сестра-самарянка на фронта. Но в един момент настъпва и неочаквана семейна трагедия. През 1918 г. умира нейната дъщеря Надежда и Ана се отдава още по-силно на благотворителни каузи. Тя е сред основателите на пансион за сираци и на дружество "Инвалид". Последното е дом за деца с различни недъзи, където те учат. Следващият хуманитарен жест е помощта, която оказва за отваряне на забавачка за деца в подкрепа на работещите майки. Карима организира в бедняшкия квартал "Ючбунар" ("Три кладенци") голяма работилница за производство на болнично облекло. С него се снабдяват някои от софийските здравни заведения.
Няколко години по-късно, през 1935 г., от този свят си отива синът на Карима - Иван, който е специалист по стопанска история и преподавател в Софийския университет. За да съхрани паметта му тя дарява 10 000 лева за образуване на фонд на негово име. Желанието на майката е лихвите да се използват за награди при изследвания върху историческото развитие на България.
Карима
изпъква със своята писателска кариера.
Тя оставя на поколенията разнообразно в жанрово отношение литературно наследство. Творческите ѝ начинания започват с писането на стойностни разкази, създадени на фолклорна основа. Първият под заглавие "Обикновена история" отпечатва в списание "Ден" през 1891 г. В следващите години списание "Мисъл" публикува "Снежинки", "Еднодневка", "То бе по-силно", "Янин извор" и др. Освен това Анна е автор на романите "Чиста любов", "Голгота", "Ирина" и др. Пише пиеси, а три от тях - "Подхлъзна се", "Загубен живот" и "Над зида", са поставени на сцената на Народния театър. Друга пиеса - "В балканах", е на руски език и е представена в Санкт Петербург. Сътворява повестите "За свободата", "По-силният" и "Яна Войвода". Анна е автор и на мемоарни творения: "В Париж", "Женското движение у нас", "Към просвета и култура. Спомени".
Поради нестандартните си разбирания и обществени изяви Карима
влиза в конфликтни отношения със свои колеги.
Мразена е от няколко интелектуалци, особено от Пейо Яворов. Драматургът Стефан Л. Костов използва през 1914 г. личността на Анна за прототип на комедията "Мъжемразката". Открояваща е свадата ѝ с Евгения Марс. Отправените упреци между двете дами предизвикват намесата на правозащитните инстанции. Заведено е дело за клевета, което е спечелено от Евгения (1937). Ала въпреки това Анна получава заслужено уважение от писателската гилдия. През 1921 г. в Народния театър се чества нейната 30-годишна творческа и обществена дейност. По този повод Иван Вазов ѝ праща поздравителен адрес. В него народният поет споделя: "За да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие, до което е дошла жената в тая страна. Изхождайки от тая мисъл, аз не мога да не вярвам в бъдещето на нашия край, щом имаме жени като Анна Карима. Тя носи в себе си всички елементи на жизнеспособност, трудолюбие и неизчерпаема енергия...".
Карима не остава в страни и от разиграващите се политически събития в страната. Превратът на 9 юни 1923 г. оказва негативно въздействие върху нея. Тя застава на леви позиции и се обявява против военнофашисткия терор в България. След атентата в църквата "Света Неделя" (16 април 1925) е подведена под съдебна отговорност по Закона за защитата на държавата. За да се спаси тя е принудена да емигрира във Франция. В Париж агитира в Лигата за правата на човека в защита на нашата страна. На следващата година пише "Апел за мира-за България" и го изпраща до всички членове на международната организация Общество на народите в Женева. Говори на митинги в защита на българския народ и поддържа контакти с известния френски комунист Анри Барбюс. Предоставя му антифашистки материали, а извадки от нейни речи са отпечатани в задграничния орган на Българската комунистическа партия списание "Комунистическо знаме". В края на 1926 г. Карима заминава за Съветския съюз, където престоява две години. След завръщането си в България издава книгата "В днешна Русия", в която изразява позитивното си отношение към социалистическата политическа система и се възхищава от равноправното положение на жените в СССР.
През 1928 г. Карима се завръща в България. Няма собствено жилище. Ето защо живее и твори в хотел "Славянска беседа". Занимава се предимно с преводаческа и журналистическа дейност. Подготвя и дава за печат "Палачите" на Анри Барбюс. Редактира вестник "Повик". Умира самотна през 1949 г.
