На 15 март 1891 г. неколцина съзаклятници организират покушение срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Вместо него обаче смъртоносно е прострелян министърът на финансите Христо Белчев. Спасилият се по чудо премиер контролира лично разследването на атентата. Той на всяка цена държи да открие следа от "дългата ръка на руския цар", за да устрои шумен процес и да вкара зад решетките най-отявлените си политически противници. Стамболов съсредоточава усилията си върху завърналите се след амнистията през 1889 г. от Одеса български емигранти. Сред тях е и "вечният бунтар" Светослав Миларов.

Миларов е надарена и сложна личност. През краткия си живот се изявява като писател, журналист и общественик. Пише стихове, статии, драми и романи.
Роден е с фамилията Сапунов на 24 април 1850 г. в Габрово. Семейството му се преселва в Цариград. Там Светослав учи във френския католически колеж. След това завършва гимназия и следва право в Загреб като стипендиант на хърватския епископ Йосиф Щросмайер. Владее добре френски, немски, гръцки и хърватски език. През 1868-69 г. помага на Петко Славейков в редактирането на вестник "Македония" и е секретар в съставения от него български политически комитет в Цариград. В това си качество предприема пътуване в Румъния, Сърбия и Босна, за да се свърже с българската революционна емиграция в тези страни. Мисията му обаче е прекратена, тъй като е заподозрян от Любен Каравелов и други революционери, че е турски агент. По-късно тези съмнения се оказват погрешни, ала това рефлектира върху личността на Миларов. През пролетта на 1870 г. се завръща в Цариград, но е заподозрян от турските власти. Заловени негови писма с политическо съдържание са причина да бъде

арестуван и хвърлен в тъмница

Две години по-късно успява да избяга с още трима затворници. С помощта на руското консулство и на Славейков отпътува с параход за Одеса. Оттам изпраща статии за български, хърватски и френски вестници. Всичко преживяно в затвора Миларов разказва в книгата си "Спомени от Цариградските тъмници".
През 1873-74 г. живее във Виена и Белград. После се премества в Загреб. През 70-те години на ХІХ век се разширява списъкът на вестниците, на които сътрудничи. Сред тях се открояват "Право", "Напредък", хърватският "Обзор", чешкият "Освета" и руският "Голос". Издава и редактира вестника на българската емиграция в Румъния "Възраждане". През Руско-турската война 1877-78 е преводач във Втора армия и участва в боевете при Плевен.

След подписването на Санстефанския мирен договор е организатор в Комисията по завръщане на заточените българи. Премества се да живее в Пловдив. Сътрудничи на вестниците "Целокупна България", "Народний глас", "Братство", "Съединение", "Марица", "Независимост", на списание "Наука". Установява тесни контакти с видни политици и общественици -  Константин Величков, Стефан С. Бобчев, Иван Евстр. Гешов и др. През 1881 и 1882 г. е учител в едно от народните училища в София. В столицата започва да се занимава и с политическа дейност. Става секретар на новооснованата "Народна либерална дружина". Избран е за редовен член на Българското книжовно дружество (1884).
Миларов е последователен русофил. Включва се в дейността на Либералната партия. Обявява се против режима на Стамболов (1887-1894). За своите виждания и практически прояви е арестуван. Успява да избяга в Сърбия, а оттам заминава отново за Одеса. Тук е в близка връзка с Иван Вазов и написва книга за живота и делото на Васил Априлов. В черноморския град пребивава до деня на обявената в края на февруари 1889 г. обща политическа амнистия. Не му разрешават да се установи в Пловдив, а скоро е интерниран в Карнобат, където живее майка му.
По време на пребиваването на Миларов в Одеса у него се ражда идеята за физическото ликвидиране на княз Фердинанд І. По-късно получава 33 наполеона от Славянското благотворително дружество, за

да застреля монарха

Светослав предприема два опита, но те са твърде комични. Първия път, заедно със своя съратник Константин Попов, причакват височайшата особа на 30 май 1889 г. Миларов се отзовава на три крачки от княза, но е прекалено притеснен и не се осмелява да дръпне спусъка на пистолета. Нов удобен момент за атентат възниква на 8 юли 1889 г., когато Фердинанд І се връща от Калоферския манастир и вечеря в салона на гарата в Пловдив. Миларов отива в тоалетната, за да се подготви. Вдига ударника на пищова "Колт" в джоба на сетрето си, но неволно се прострелва. Изстрелът не се чува, но дрехите на пишман терориста се запалват. Той изкача навън. Един стражар го забелязва и го отвежда в близкия полицейски участък. Тук му вземат револвера и без никакви въпроси го освобождават. Така никой не разбира, че българският владетел е бил обект на терористичен акт.
Много по-драматично се развиват събитията след нападението срещу Стефан Стамболов и последвалото убийство на министър Белчев. Те имат

фатален край за Миларов.

Атентаторите успяват да се изплъзнат и остават на свобода. Властите по нареждане на премиера предприемат масови арести. Зад решетките са затворени близо 250 души. Сред тях са бившият министър-председател Петко Каравелов, изтъкнатият политик Трайчо Китанчев и др. Като обвиняем е задържан и Миларов. Главните обвинителни документи са неговият дневник и няколко съзаклятнически писма, които са намерени в дома му в Карнобат. Заедно с него на подсъдимата скамейка сядат още 15 заподозрени. На основание на чл. 13 от Закона за изтребление на разбойничеството те подлежат да бъдат съдени от Полеви военен съд.
Военният съд открива заседанията си на 18 юни 1892 г. в една от залите на Военното училище. Срещу изправените пред Темида се отправят обвинения, че са влезли в споразумение с неприятелски настроеното срещу България руско правителство, че са въоръжавали и подстрекавали жители към смутове и убийства, че са подготвяли заговор против княз Фердинанд І. Адвокат на Миларов е д-р Константин Помянов. В защитната си реч заявява: "Той е патриот, идеалист, фантазьор. Българската публика е убедена, че тоя човек не е разбойник, не е престъпник...". В последната си дума пред съда самият Миларов е лаконично горд: "Гледайте и съдете! Ако не зная да убивам, зная да умра с гордост на лицето..."  Останалите подсъдими също отхвърлят злостните нападки.
На 7 юли 1892 г.  Полевият военен съд прочита присъдите. Миларов е наказан със смърт чрез обесване.

Едва ли има в българската история друг подобен пример -

гражданин да получи такова наказание за заговор, реализиран на книга, за душевни чувства, изказани в интимни сърцеизлияния. Още трима участници във водевила ги очаква същата съдба. Някои от останалите са оправдани, а други получават различни срокове затвор. Каравелов е осъден на 5 години, а Китанчев - на 3 години.

Скалъпеното смъртно наказание на Миларов е приведено в изпълнение на 15 юли 1892 г. Той е обесен в Софийския окръжен затвор "Черната джамия" (днес там се намира църквата "Свети Седмочисленици"). Ето как Иван Вазов обобщава неговия живот: "Клетият този Миларов, клетият идеалист, вечно безкористен, вечно страдащ, клетият безгрижен поет и песнописец!... Кой го не обичаше?... И които мразеше, и които го мразеха правеше да го обичат". А Захари Стоянов казва за Миларов, че е "гений, който се манкирал", тоест несбъднат, непостигнат.