„Тук живее Йожи“, Надежда Радулова
издателство „Жанет 45“
Йожи живее в приказка, и краят на тази приказка не е нито хубав, нито лош, а среден. За да примири доброто и лошото, тя трябва едновременно да живее в приказката и да я разказва. Докато преживява / съчинява, Йожи непрекъснато се променя. Тя е съвсем малко дете и дядо й я вози на шейната. В следващия миг е момиче и си има любовник (ако се вярва на приказките на бабите, любовникът е някой, дето ту го има, ту го няма). Йожи подарява вълшебните си обувки. Йожи е майка на момиченце. Йожи е старица и плете одеяло. Бяга в планината. Йожи е и внучката на бабата, живяла преди много поколения.
Тази множественост на образа и протяжността във времето стават причина времената да се смесват. Едно и също събитие проблясва в спомените на различните хора и всеки път самото то става различно. Един от най-красивите разкази е за братчето Маринчо – прекрасният брат на бабата на Йожи, който е загинал като пилот изпитател по време на войната. Годеницата му 60 години по-късно отново и отново разказва съня си, предсказал неговата смърт – сън, в който балетът и полетът на падащия самолет се сливат в романтичен танц, а мъртвото тяло никога не е намерено. Сестрата на Марин пък оплаква това тяло, обгорено и погребано в затворен ковчег. Внучката опитва да превземе тази история за себе си, да я пренапише и пресъчини, но стига само до заглавието и после го зачерква дума по дума.
В този пре-създаван свят отношенията с думите са невинаги любовни, но винаги сложни. От пред-езиковия период на детството, когато думите не стигат, „Нямам думи!“, приятелите могат да бъдат видени, но не и назовавани. В друга приказка в мига, в който майсторът казва името си на странното същество в гората, той му дава власт над себе си и над семейството си. (Себе)наричането на героите показва с какво се борят и към какво се стремят, както е със Снежан – Петър – Петя.
Между сън, приказка и спомен се лута езикът във всички разкази и оставя впечатлението за нещо болезнено и крехко, мъчително недостижимо. Дори когато цялото семейство е сведено над детето и всички го гледат като рохко яйце, накрая детето пораства и яйцето се чупи. Атмосферата на разказите, и на тъжните, и на по-ведрите, доколкото има такива, е напрегната от копнежа слабият да бъде защитен, уязвимият да бъде прибран на сигурно място, премръзналият да бъде стоплен. Сигурността обаче винаги е само за миг; а случките, грешките, неразбирането и крехкостта се повтарят, самият живот се вие в спирала. И ако има някаква надежда, тя е, че „…рано или късно отново се срещаме със себе си, с онова наше себе си от преди десет, двайсет, трийсет години. Че изгубеното винаги се връща в шепите ни, захвърленото тупва обратно в краката ни, забравеното потича във вените ни и погледът ни се прояснява за онова, което има да става и което някога отдавна вече е станало, но и тогава е било само част от едно завръщащо се бъдеще.“
