„Принцът на небесата“, Антонио Итурбе
превод Светла Христова, издателство „Изток-Запад“
Макар че респектира с обема си, романът „Принцът на небесата“ се чете на един дъх. Историята, разказана тук, е достоверна и очевидно е резултат от задълбочени и широки проучвания, които обхващат не само личния житейски път на Антоан дьо Сент Екзюпери, но и събитията в няколко държави през над две десетилетия, техническия напредък и развитието на технологиите в областта на самолетостроенето и корабоплаването, политиката и обществените движения, общия културен фон, включително модата, храната, годините с добри реколти вино, героите на деня, водещите вестници, практиките на пощенските служби, въоръжението на няколко армии. Езикът и стилът обаче не са станали жертва на тази наситена информативност. Напротив, изящният изказ и фините изразни средства обгръщат сюжета с естественост и лекота. Един умен и чувствителен човек ни разказва за събития, към които е съпричастен, той държи на своите герои, но и на нас, които слушаме и се вълнуваме, обичаме и се разделяме.
Антоан дьо Сент Екзюпери е най-известният от тримата великолепни главни герои на този роман. Най-известният, със сигурност много обичан, но не и познат. Всеки знае, че той е написал „Малкият принц“ и някои други книги, не толкова популярни, и че е загинал, след като самолетът му е бил свален. Имаше банкнота от 50 франка с неговия образ и със самолета му. Но това са изключително оскъдни и общи знания за един човек, който е живял свръхинтензивно и е летял стотици хиляди километри над планини, пустини и океани през по-голямата част от краткия си живот. Подобно шокиращо осъзнаване на невежеството си изпитваме, когато прочетем тома с писмата на Ван Гог и видим колко много повече от баналните две изречения има да научим за него, поне ако наистина го обичаме, както твърдим.
Екзюпери, Анри Гийоме и Жан Мермоз са описани като герои от древногръцкия епос. Те са силни, бързи, смели, непобедими и заедно, и поотделно, обичат, както никой не е обичал, предизвикват хора и богове с непрестанното си желание за нови пътища, нови небеса и нови успехи. Всеки от тях има своята свръхсила. Екзюпери, ту еуфоричен, ту потиснат, пренася живота в книгите си и копнее за любовта. Трите най-важни жени в живота му са изключителни – красиви, непостоянни, очарователно налудничави и обвити в загадка. Мермоз е истинска звезда – непоклатимо силен, любимец на дамите, неподатлив на умора, тъга или самота. Гийоме пък е добър, щедро сърце, благороден и последователен в закрилата и топлотата, която излъчва. Всеки от тях неведнъж претърпява катастрофи, загива и се завръща от оня свят, а след това продължава рутинно да предизвиква гравитацията и здравия разум. „Разумните хора стигат до старини, неразумните – до края на света.“ Приятелството им е знаменито, а скръбта, когато си отиват, държи читателя дни след края на прочита. Те не са идеализирани, правят грешки, имат слабости, причиняват болка на онези, които ги обичат, борят се с безпаричието („Парите не те правят богат, но липсата им определено те прави беден.) Те са просто прекрасни.
Не по-малко въздействащи и ярки са образите на редица епизодични герои – другари от ескадрилите, в които служат, шефът на Аерпостал Дора, вождът на племето, механиците, на които може истински да се разчита. Непринудено и неусетно Итурбе отделя време и внимание на всички онези семена, от които са покълнали сюжетите в книгите на Екзюпери, описва творческия му метод, стила му на работа, прототипите на герои, известни и обичани и до днес.
