„Кралицата на пръстения остров“, Донал Райън
превод Анелия Янева, издателство „Лабиринт“
Кралицата от заглавието е Айлийн. Няколко дни след като ражда дъщеричката си, нейният красив и добър мъж я взема от болницата, закарва я заедно с детето у дома и веднага се връща на работа. Докато пътува с кола към работното си място и бъбри приятелски с един съсед, когото е взел на стоп, от единствения завой по пътя към близкия град изскача камион и помита колата.
Айлийн, свекърва ѝ Мери, дъщеря ѝ Сърша и внучката ѝ Пърл. „Кралицата на пръстения остров“ е историята на тези четири жени, на техния скромен и уютен дом, на обичта, която превръща малката им къща в остров сред морето на скръбта.
Цялата история обхваща около четиресет години, от раждането на Сърша до отпътуването на Пърл, която вече е студентка и тръгва да открие широкия свят. Разказът е поднесен последователно и спокойно, главно през погледа на Сърша, и е организиран в кратки глави от по две страници. Всяка от тези части е завършен разказ, някои са наситени с действие, други представляват лирични отклонения, пропити с горчивина, надежда и любов.
Името „Сърша“ означава „свобода“, и наистина жените от това семейство са свободни, въпреки че непрекъснато им се налага да дават отпор на закостенелите разбирания на провинциалното общество, в което живеят. Това е семейство, което, донякъде по принуда, живее в матриархат. Мъжете са отсъстващи – неизвестни, загинали, хвърлени в затвор, останали някъде в миналото. Дори когато имат желание да бъдат закрилящи и силни, те се справят по-зле от жените, допускат да бъдат заловени, нещо винаги не им достига – интелигентност, късмет или сила. Ричард, братът на Айлийн, става пречка тя да получи опрощение от родителите си заради грешката си в младостта. Войната, която братът и сестрата водят почти през целия си живот, ограбва и двамата. Дори любимият на Сърша се оказва недостатъчно силен и талантлив, за да напише роман за живота й – нещо, с което по-късно тя самата се справя блестящо.
Забележителното в този наглед непретенциозен роман е как постепенно, някак съвсем естествено, образите на четирите жени се оформят като изваяни от пръстта на острова, колко необикновени, причудливи и изпълнени със съзидателна сила са те. Смехът и сълзите им са заразителни; силата, с която се справят с живота, е вдъхновяваща.
Кратките вметнати описания на психологическото състояние са ярки литературни бисери. Със съвсем малко думи авторът рисува докосващи портрети; моментни снимки на чистото чувство. „Лицето на Поди беше цялото зачервено и лъщеше от пот. Чаровността на това негово притеснение изпълни стаята от край до край, както димът от цигарите на майка й. Крис пристъпваше от крак на крак до него, гледаше диво във всички посоки, само не и към Сърша и наедрялата й плът, в която растеше съвсем нов човек, нов член на малкото странно семейство, човече с уста, която някой ден, дай боже, ще проговори, с очи, които някой ден ще прогледнат, и уши, които ще чуват какво се случва по света извън тялото на майка му, цялата абсурдност на този свят, идиотщината, страха и добротата на тези хора и техните наранени любящи сърца.“
Привързаността между снаха и свекърва, между майка и дъщеря, независимо от начина, по който те се изразяват, впечатляват със своята непринуденост, с трайността на сърдечните връзки, с откритостта и чистотата. Образите пробягват по страниците като сенки, като кратък чернобял филм върху екрана на съзнанието на читателя, но впечатлението и настроението, които създават, са вълнуващи и трайни.
