"Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар", Иван Димитров

оформление Бояна Павлова, издателство "Кота 0"

Само да не се бяха случвали някои кулинарни безразсъдства, включващи суров прилеп! Само да не беше ни идвал до главите вирусът, нито до белите дробове, нито до кръвоносните системи! Само да не бяха ни държали под карантина!

Ако тези три условия бяха налице, Иван Димитров щеше да е написал най-невероятната антиутопия; най-свирепата фантастика; най-разюзданата фантасмагория с елементи на басня и оттенъци на сюрреализъм.

Но онези работи с прилепа се случиха, ние ги преживяхме и още сме тук, за да свидетелстваме. Четем новата книга на Иван Димитров, и тя е реалистична до последната буква, точка и дупка в мрежата на прозореца.

И тези ненормалници, които се движат с хода на коня, за да избегнат допир до другите клиенти в магазина. И кучето герой на труда, разхождано по дванайсет часа на ден на смени. И навъртените десетки хиляди стъпки на ден, на площ от 64 квадрата. И чувството, че си сърна в колело за хамстери.

Може да сме го наричали с други думи. Да сме тренирали други невъзможни спортове, а не точно патеходство. Може да сме имали приятел кактус, а не комар.

Всички сме се опитвали да гадаем има ли усмивка зад маската на продавача, дали сме заразени и дали не сме убили някого днес. Една и съща НОЩ – и по Карастоянов, и по Кантарджиев, ни е държала доброзорно заключени, с убийствена сериозност да преравяме изкъртените си мозъци за поредната истерична шегичка.

Между кориците в пролетно небесносиньо наистина има и няколко фантастично хубави неща: езикът и сбитата в него поезия ("Църквата отдавна е положила камбаната си в люлката на съня и я е приспала."). Кратките живи диалози, понякога толкова крайно кратки, че са съвсем без думи – и пак плачат да бъдат изиграни. Мълчанието на Жоро за умрелите, което се разбира на всички световни езици и без превод. Лекотата, с която текстът витае между земна твърд и отвъд-разумни видения (сън, страх, прозрение, разговори с каквото ти попадне), "И неговите пълни ангели, пеещи химни за тирамисуто в хладилника." Времето се разтяга и се свива като акордеон; смъртта изравнява стойността на комара и на човека, измерени във време, приятелство и доверие. Комарът каца и накъсва думите, понятията, мислите; комарът изчезва и те се разпадат без него.

И наистина фантастично доброто графично оформление, илюстрации, корица. Бояна Павлова е равностоен партньор в изграждането на пространството и настроението в книгата; никой не може да се мери с нея, когато зажужи!

И все пак, колко е хубаво, че онова време мина, и че има книга, която го съхранява като хербарий, и че идват деца, за които "Разкази от пандемията…" ще бъде антиутопия, басня и фантасмагория.

Защото да, всичко това най-сетне свърши, и всичко си е същото, и нищо не е както преди.