"Последният дявол", Ричард Озмън
превод Богдан Русев, издателство "Софтпрес"
Движението в Купърс Чейс, комплекса за възрастни хора, никога не спира. "И това движение е остаряването и смъртта, и любовта, и скръбта, и последните откраднати мигове и шансове. Старостта не чака. Нищо друго не те кара да се чувстваш толкова жив, колкото сигурността, че ще умреш."
В криминалните истории обичайно откриваме престъпления, трупове, детективи и убийци, улики, разкрити загадки, и утехата, че справедливостта е възможно да възтържествува, пък било то и само на страниците на роман за забавление. В „Последният дявол“ всичко това е налице, но то е едва повърхностният пласт от четивото. Стотици хиляди почитатели на британския шоумен и телевизионен водещ Ричард Озмън с нетърпение очакват всяко следващо негово заглавие, защото той отива далеч отвъд стремителния, остроумно сглобен сюжет.
Тук имаме превъзходно изградени образи – любимците ни Елизабет, Джойс, Рон и Ибрахим, съседите им и техните приятели в полицията и в престъпния свят. Плюс още няколко наистина лоши момчета и момичета, които накрая си получават заслуженото.
Характерите на четиримата главни герои се развиват от роман в роман и докато един отстъпва крачка назад в поредното приключение, друг се откроява в светлината на прожекора – със своята тема, проблем, реакции, история и съдба. В „Последният дявол“ свръх-темата е за смъртта и времето. На нейния фон се редят престъпления и наказания от най-разнообразен вид, но съизмерени с вечността те изглеждат почти незначителни.
В криминалните романи няма по-естествено нещо от смъртта и рядко някой плаче за отстреляните. Участниците в криминален клуб "Четвъртък" обаче плачат за своя приятел, и знаем, че читателят също споделя тъгата им. Деменцията, която разгражда личността на болния и прави края му мъчителен и унизителен, е истинският злодей в този роман. Решението на Стивън и Елизабет да пристъпят към евтаназията като спасителен вариант, е разтърсващо, но в същото време поставя темата по философски и задълбочен начин; струва си да се помисли за това, независимо какви са личните ни убеждения.
Рон, Джойс, Ибрахим и Елизабет са приятели, но всеки от тях има свое специфично разбиране за живота. Всеки е открил собствена стратегия за осмисляне на обстоятелствата, за омекотяване на катастрофалния удар от сгромолясването от сияйния връх на младостта. Понякога някой от тях може да разсъждава дребнаво или сантиментално, но никога глупаво. "Там е работата, нали? Винаги има нещо, което не успяваме да достигнем. Любовта, парите. Опашката на (кучето) Алън. Хероинът. Всеки преследва онова, което няма. И полудява, докато не го получи…"
И все пак Ричард Озмън остава верен на елегантния си стил, чистата фраза, смешните ситуации, описани с неочаквани сравнения и аналогии. Българският читател, разбира се, е задължен за брилянтния стил не само на автора, а и на преводача Богдан Русев (чиято нова книга "Градът не забравя" излезе неотдавна и заслужава не по-малко внимание.)
В послеслова Ричард Озмън разказва за следващите проекти, по които работи в момента, и ни успокоява, че след време със сигурност ще се върне към криминален клуб "Четвъртък" с нови престъпления за разобличаване. Вече очакваме следващото заглавие, а също и сериала по поредицата – със забележителен актьорски състав: Хелън Мирън ще влезе в ролята на Елизабет, в Джойс ще се превъплъти Селия Имри, Пиърс Броснан ще играе старото лошо момче Рон, а сър Бен Кингсли ще бъде изключителен Ибрахим, сигурни сме в това!
