"Шум в ухото", Кирил Нейков
издателство "Жанет 45"
Един мъж, прехвърлил 50-те, самотен и загубил куража и вкуса си към живота, живее… защото е жив. Няма особено голяма мотивация да продължи да живее, но това е завареното положение и той се придържа към него. Пазарува каквото види на пазара, ляга да подремне с дрехите в неуютния си дом. И не е само той така – годината е 2027-а и след коронавируса от 2020 са плъзнали всякакви щамове мутанти, които се сливат и размножават в перверзно многообразие, така че социалната дистанция е наложителна. Казано съвсем накратко – животът не е приказка.
Ами ако е?
Ако циганката на серията му продаде специален плод – не е ябълка, праскова е – с предупреждение… или е забрана, която звучи толкова заклинателно и привлекателно, че нашият 50-годишен герой се затича презглава като малко момче, за да я престъпи?
БЕЗ ПЛЪТ / ЩЕ ОСТАНЕШ / КОГАТО ЗАСТАНЕШ / ПРЕД ПАТЕТО / С БЕЛО ОКО
Най-сетне приключение!
Думите, изписани върху прасковата, са разгадани, и Кирил Нейков от 2027 застава пред патето, гризва си сочна праскова и във вихрен полет се устремява на север и назад, където в невидимо агрегатно състояние присъства на срещата на Христо Ботев, Васил Левски и някакъв друг българин, Некьо, в христоматийната воденица край Букурещ.
От антиутопичната София в карантинното бъдеще се озоваваме без видима причина в иконична, емблематична страница от читанката.
Героят с проби и грешки овладява пътешестването през времето и пространството и панически се опитва да се завърне там, откъдето е тръгнал (да се пита човек защо, след като с очите си видяхме, че не беше цъфнал, нито пък вързал).
Така че ставаме свидетели на един следобед от неговото детство през 80-те; на звездния му миг, когато с рокгрупата си през 90-те във Велико Търново имат концерт и той за първи и последен път пее своя авторска песен – "Пеперудата" – и дори получава хонорар… Скитащият му дух се въплътява в младото му тяло от студентските години. Успява дори да прегърне за кратко приятелката си от друг период. Преживява наново един ден с майка си в най-ранното си детство.
Всяка спирка му дава по нещо, което времето неусетно му е отнемало. Открива отговори на въпроси, които никога не си е задавал. Изпитва силни чувства, търси решения, поема рискове. И междувременно (ни) припомня периоди на социални сътресения и златни времена на стабилност; наивни пориви и уж случайни жестове, които оформят характера и променят посоката на съдбата. „Освен това почувствах отново топлината на кръвта, силата на едни по-здрави, по-изправени кости. Няма да крия, беше прекрасно да съм в себе си.“
Защо и как се случва всичко това, как е оправдано смесването на приказни, фантастични и съвсем реалистични стилови елементи. Как от една измислена история прозира като в палимпсест историческата истина, а от личните спомени се очертава пътят на цяло поколение. Какво ще стане, когато прасковата е изядена с все костилката. Какво чуваш, когато чуваш шум в ухото. Всичко се разбира на финала.
На финала всичко става ясно.
